Когато си в Рим, прави като римляните … или When In Rome – Част 2ра

Да отидеш до Рим и да видиш папата 

В памет на тате …

Рим е един необятен свят, който не случайно в Част първа ви казах, че няма как да бъде опознат само за ден, дори два или три. Този град диша в собствен ритъм, живее в пластове история, и всеки път, когато си мислиш, че си видял всичко, той те изненадва с още една емоция, още един ъгъл, още една история.

А чували ли сте израза:
„Все едно да идеш до Рим и да не видиш папата.“

Повечето хора само махват с ръка и казват: „Е, аз ходих, ама не го видях…“
Но аз? Аз не съм от тези хора.
И не само го видях…

Нещо се случи в онзи ден, което остави много ярък отпечатък в душата ми!

Но нека започна отначало.
Вечерта, когато се прибирахме от Ватиканските музеи — още замаяни от красотата, от Сикстинската капела, от онези тишини, които само свещените места умеят да оставят в човека — двама от нашата група подхвърлиха почти между другото, че на следващия ден Папата ще има аудиенция на площад „Свети Петър“. Попитаха дали има шанс да разменим програмата, за да могат да отидат.
Казаха го на всички, и странно — идеята някак си бързо, почти органично, започна да звучи като добра.
Шансът да отидеш до Рим точно в деня на аудиенция и да видиш Папата е едно на хиляда.
Но… защо пък не?
Всички приехме веднага предложението и програмата бе разменена!
Разбира се, имаше и хора, които не искаха да ходят — те останаха на свободна програма и се впуснаха в своето собствено римско приключение.
А аз?
Ето тук беше интересното!
Честно казано, доста се чудех какво да правя.
Защото пак казвам: шансът да зърнеш папата е почти 1 на 1000.
И дори да е там, Папата ще е високо на терасата, а ти — някъде в другия край на огромния площад. На живо — една точка. На екран — пиксел.
От друга страна…
Можех да си подаря един прекрасен ден в Рим — да се изгубим с мами по малките улички, да седнем в някое тихо кафене, да пием капучино без да гледаме часовник, да се оставим на онова сладко нищо-правене, което италианците така прекрасно наричат Dolce Far Niente.
О, как ми се искаше…
Нали сте гледали по анимационните филмчета когато дяволчето и ангелчето кацнат на рамото и едното казва „Отиди, отиди, ще съжаляваш“, а дяволчето – „Не отивай бе – нямаш работа там“ … Та в общи не по-различна беше и тази ситуация.
Но… съдбата си знае работата.
И Рим — също!
Малко по-късно с мами решихме да вечеряме. Бяхме си харесали една малка пицария за pizza al taglio – пица на парче, която в Рим е истинска институция. Ако някога сте били там, знаете, че ароматът на такава пица не просто се усеща… той те преследва, гали и остава в теб.
И, представете си, щом прекрачихме прага за втори път (предната вечер само влезнахме да видим какво има), момчето зад щанда ме погледна и каза:
– „Ти беше тук и онзи ден…“
Аа ….. Някак странно чувство е – едновременно те изненадва и стопля. Сред безкрая на туристи точно теб да запомнят… Тогава разбрах, че Рим си има собствен начин да те прегърне тихо, без излишни жестове, но истински.
Тъй като нямаше маси отвън, решихме да вземем пицата и да я хапнем пред хотела. Но когато съдбата реши да се намеси, тя го прави точно там, където трябва и в момента, в който е нужно.
Докато вървяхме, минахме покрай една pasticceria – малка сладкарница, от която ухаеше на топящи се кремове, карамел и истински шоколад. Вътре бяха седнали екскурзоводката ни и едно от момичетата от групата. Мястото само ни повика! Макар масите да бяха на улицата, изглеждаше така уютно и доволно – и това може да се случи само и единствено в Рим!
Седнахме при тях, взехме си и по един десерт, а пастите им бяха… изкушение, което и най-силната воля не би отказала.
Но вътре в мен дилемата още ме гризеше – да отида ли да видя папата или да се оставя на Рим да ме води по своя бавен, сладък ритъм. Споделих го с тях, така както човек понякога споделя нещо дребно, което обаче тежи повече, отколкото изглежда.
Екскурзоводката, обаче бе категорична както само тя може да бъде, каза:
– „Отиди. Никога не знаеш какво може да се случи.“
И когато екскурзовода каже – той се слуша. В противен случай, в 95% от случаите си сгрешил!
*От къде знам ли … Ами от опит!
И не знам защо, но думите ѝ легнаха в мен като знак.
Сякаш Рим сам ми прошепна: „Утре ще бъде различен ден… тръгни.“
И ето така, съвсем естествено и красиво, решението се роди.
На следващата сутрин щяхме да присъстваме на аудиенция при Папа Франциск.
А разходките… те винаги могат да чакат.
Рим никога не си тръгва – когато поискаш и когато той реши да те извика, винаги ще се върнеш пак!

В този момент искам да прочетете внимателно всяка дума…
Защото тук започва най-важното!
Тук започва магията!

Привлякох вниманието ви, нали? 😊

Аудиенцията на Папа Франциск бе обявена за 09:00. А около 10:30 започва онази негова прочута обиколка сред хората — моментът, в който всички вдигат ръце, телефоните светват,
а сърцата на вярващи и невярващи туптят в един и същи ритъм!

Слязохме от метрото и поехме към входа.
И ако си мислите, че сте виждали тълпа… повярвайте ми — това не беше тълпа. Това беше море. Стълкновение от светове, нации, езици, цветове, молитви и надежди, преплетени в едно – една вяра, една религия – един свят – светът и вярата на хората! Човешкия! Мирния!
На кратко: нямаш никакъв шанс да влезеш.

И точно тук идва максимата, която вече знаете наизуст: „Когато нещо има да става — то просто си става.“
*Не случайно ви помолих да я запомните.

Известна със своята пробивност (нека не го казваме по-тихо от нужното 😉), просто изкомандвах всички да се хванат за ръце.
„Не се пускате, каквото и да стане! Следвайте ме!“

Екскурзоводката ни, леко се притесни — чух я как отзад извика, че няма как да се проврем.
Но… аз, както винаги, когато нещо съм решила — съм като катедрала на твърдостта, а тя … просто не знаеше с колко упорит човек си има работа!

За каквото сме дошли — това ще видим!
Не идвам всеки ден в Рим!

И така, в перфектна индийска нишка, поведох групата напред.
Китайските групички се разтваряха като Червено море, пред жезъла на Мойсей … разцепвах им малкото плътни „железни стени“ и леко се извинявах между зъби:
„Scusi!“
А зад мен… ех, зад мен беше комедия! Смях, подмятания, удивление как съм пробила живата маса от хора.
Те просто не знаеха с колко упорит човек си имат работа!

Пробивах, изместване след изместване, докато стигнахме до самия турникет.
Да, там също изпреварихме двама-трима (какво да ги правиш — съдба 😄).
И без да усетим — вече бяхме вътре.
В двора на площад „Свети Петър“.
Във Ватикана.
Извоювани. Буквално.

Цялата операция ми отне максимум 10 минути.
Както обичам да казвам:
„Чрез нахалство — към прогреси.“
Запомнете и това. 😊
*Държа да отбележа, че в никакъв случай, не сме се държали като последните балкански селяни! Напротив – бях изключително култураи възпитанаи цялото това „пререждане“ се получи леко и със стил, без дори никой от тълпата да разбере какво се случва!

И точно тук дойде първата истинска магия…
Нека ви върнамалко преди това – още когато тръгнахме от хотела!
Небето бе мрачно. Ниско притиснати облаци, които изглеждаха готови във всеки миг да се разкъсат и да излеят върху нас целия римски дъжд, който ден по-рано вече бяхме преживели. И … факт. Заваля изключително силно!
Повечето от групата леко започнаха да се отчайват, но те просто не знаеха с кого пътуват!
Усмихнах се и казах, че от тях искам само да ми вярват и нищо друго!
Спогледаха се, но пък и нямаха какво да губят!
В момента в който слезнахме от автобуса  дъжда РЯЗКО намаля и започна едва да роси!

Но когато прекрачихме прага на площада … облаците започнаха да бледнеят.
Небето още беше тежко, но светлината се прокрадваше — като някакъв много срамежлив, но целеустремен лъч надежда.

Огледах се бързо, за да се ориентирам.
Групата още се държеше за ръце — чакаха ме, очакваха… Изтичахме още малко напред.
Франциск точно бе започнал обиколката си и се намираше на броени метри от нас!
Него.
Папа Франциск.
В този точен миг.
Започващ своята обиколка.
Нищо не може да те подготви за такъв момент.
Не снимките, не телевизията, не историите.
Това беше живото чудо, което се случва веднъж.
Веднъж в живота!

Папа Франциск

Папа Франциск наближаваше бавно, сякаш времето изведнъж беше решило да се движи на пресекулки. И точно в мига, в който застана пред нас, небето – онова сиво, тежко, безнадеждно небе – внезапно се разтвори. Облаците се разпукаха като завеса, която някой отгоре дръпна с тих жест, и целият площад се окъпа в светлина.

Това не беше просто слънце.
Това беше знак.

Сякаш някой, който трябваше, ане бе сред нас, отвори небето само за миг, за да ми прошепне:
„Ето защо трябваше да си тук. Днес. Точно сега.“
Това бе баща ми!

Папа Франциск спря.
Не някъде пред нас.
Не някъде встрани.
А точно пред мен.

Никога не съм вярвала, че такова чудо може да се случи на обикновен човек като мен. Никога. А в този миг разбрах – чудесата се случват точно така:
тихо, просто, когато повярваш и без да поставяш условия!

Не мога да намеря думи, за да ви опиша какво почувствах тогава… и може би не бива. Това усещане е от онези, които не се разказват – преживяват се.
Като откровение.
Като благословия.
Като подарък.

Наричат Папа Франциск Божи намесник на Земята.
След тази среща – очи в очи – аз съм склонна да вярвам, че е така. От него струеше доброта, спокойствие, някаква тиха, дълбока светлина. Усмивката му беше такава, каквато имат хората, които живеят с Бог – чиста, простичка, истинска.

Пред нас едно семейство подаде детенцето си към него. Франциск не се поколеба нито за секунда. Взе детето в ръце, благослови го… и лицето на майката се озари така, сякаш слънцето бе изгряло вътре в нея самата.
В този миг разбрах какво е Вяра.
И защо хората я опазват през вековете като най-скъпото, което имат!

Дори сега, докато пиша тези редове, тръпки минават по ръцете ми. Защото това не беше просто среща. Това беше знак. Потвърждение.
Подарък.

И аз знам, вярвам го с цялото си сърце, че в този момент с мен беше и татко. Не просто като спомен. А като присъствие – тихо, силно, топло.
Усещах го.
Знаех, че той стои там, между нас и небето.

Това беше моят миг.
Моята награда за Вярата.
Моят най-светъл спомен от Рим.

Никак не се хваля и да не ме разберете грешно, но за тази среща на Франциск с мен и групата, заслугата и шанса, който ми се даде бяха изцяло мои!
Радвам се, че благодарение на мен всички успяха да се срещнат с папа Франциск и им донесох онова щастие, което се помни за цял живот!
Разбира се, не бива да пропускам и екскурзоводката – човекът, който беше в основата на присъствето ми при Франциск. Всички бяха много щастливи и не спираха да се усмихват!

Вече съвсем спокойно можех да си тръгна, тъй като останалите  ни очакваха за обиколката на Бароков РИМ!

Колизеума, Римския Форум, Площад Венеция, Палатинския хълм, но едно по едно.

Разходката започна още от изхода на гара Термини. И точно в онзи миг, когато прекрачихме навън, пред нас се разкри той — величественият Колизеум.
Същият онзи, който сме гледали само по картинки, за който като деца сме прелиствали енциклопедиите и сме мечтали един ден да видим на живо. А когато го видиш… разбираш, че всяка мечта си е струвала.
Колизеумът — най-пространният и най-внушителният амфитеатър на Древен Рим. Започнат от Веспасиан между 70 и 72 г., завършен от Тит през 80 г., дооформян от Домициан. Сякаш времето е спряло пред него, за да му позволи да остане мост между световете — бил е Амфитеатър на Флавиите, наричан още Амфитеатър на Цезарите. А името „Колизеум“ е дошло чак през VIII век, заради колосалната статуя на Нерон, която някога се извисявала наблизо.
Днес, 20 века по-късно, Колизеумът продължава да удивлява. Инженерно чудо, архитектурен символ, паметник едновременно на величието и жестокостта на Рим.
Площадът около него е едно от малкото места в града, съхранило височината си от древността — стъпваш там и буквално усещаш как времето се разтваря под краката ти.

А вътре… вътре светът е бил разделен на редове, на класи и на съдби. Императорът — на своя мраморна ложа, сенаторите до него, влиятелните и богатите малко по-назад, обикновените мъже след тях, а най-накрая — бедните жени, изкачили стотици стъпала за място, което днес бихме нарекли „панорамно“, но тогава е било просто „последният ред“.
Игрите, някога започнали като ритуал към боговете, постепенно са се превърнали само в зрелище — кърваво, шумно, безмилостно. Гладиаторски битки, зверове срещу хора, престъпници, поднесени на арената в последния си ден… Дори „морски битки“, при които арената буквално се е наводнявала.

Но въпреки тежката си история, Колизеумът носи и друго — величие.
Стоиш пред него и усещаш пулса на Рим.

А нашата обиколка тепърва започваше.

Пропуснах да кажа, че това беше денят на Бароковия Рим и екскурзоводът ни бе различен — жена около 60-те, с излъчване на човек, който е изчел половината световна литература и е посетил другата половина. Разказваше така, че дори шумът на улиците утихваше. Не успях да запомня името ѝ, защото бях прехласната, но това никак не омаловажаваше невероятните ѝ знания и присъствие.

Вървейки напред по маршрута, видях нещо, което накара сърцето ми да подскочи — моят най-голям исторически идол. Не кой да е, а самият Гай Юлий Цезар.
Да „срещнеш“ Цезар в Рим… това е усещане, което не може да се сравни с нищо. Няма как да го сбъркаш — величието му наднича във всяка линия, във всяка струя мрамор, във всяка история.

Veni. Vidi. Vici. — Дойдох, Видях, Победих.
S.P.Q.R — Сенатът, Народът и Рим.

И в онзи миг, гледайки към него, имах чувството, че и аз самата съм част от този древен свят — свят на смелост, чест и легенди.

Както знаете, Гай Юлий Цезар е римски пълководец, политически лидер и писател, и една от най-влиятелните личности в световната история. Цезар изиграва важна роля в трансформацията на Римската република в принципат. Една от неговите максими, които винаги съм следвала и ми е помагала в успехите ми, е именно: Veni Vidi Vici – Дойдох, Видях, Победих!
М да … Цезар определено е велик!

И … „Зарът е хвърлен“ Ние бяхме в РИМ!

В очакване  „срещата“ си с Ромул и Рем, „пазещи“ Капитолиския хълм.

Вечният град, градът на седемте хълма, Рим, както и да го наречете, няма да сгрешите. Не може да се отрече, че това е един вълнуващ и пленяващ град, който има също толкова вълнуваща и пленяваща история.

Капитолият е неразривно свързан с историята на Рим. Постепенно от религиозен, хълмът се превърнал в политически център на Рим. На северното му възвишение се намирала твърдината Arx, на чието място днес е построена църквата „Санта Мария ин Арачели“, а на южното – етруският храм на Юпитер, в който той бил почитан заедно със съпругата си Юнона и дъщеря си Минерва, оформяйки капитолийската триада (6 в. пр.н.е.). Храмът е започнат от петия цар на Рим Тарквиний Приск, и е считан за най-големия и красив храм в града. В подножието му – между Курията и храма на Съгласието – се намирал затворът Мамертинската тъмница.

Според легендите Рим е основан от близнаците Ромул и Рем. Именно на Капитолийския хълм, те са откърмени от капитолийската вълчица. Ромул и Рем, са синове на вестителката Рея Силвия и бога на войната Марс. Майка им е дъщеря на Нуминор – законният владетел на Алба Лонга (древно селище, основано от избягалия от Троя Еней).
Той обаче е прогонен от престола и на негово място застава по-малкият му брат Амулей. За да гарантира властта си, новият владетел убива законния наследник на брат си, а племенницата си принуждава да стане вестителка, обричайки я на 30 години безбрачие.
Четири години след това в свещената гора на вестителките при Рея се явява бог Марс. От него през 771 г. пр. Хр. тя ражда двама братя близнаци – Ромул и Рем. Когато научава за това, Амулей побеснява и нарежда двамата братя да бъдат хвърлени в Тибър.
Кошницата, в която са сложени, е изтласкана на брега, където Ромул и Рем биват намерени и отгледани от вълчица, кълвач и дъждоносец. Именно заради това по-късно тези животни стават свещени за древен Рим.

Групата на Шаро беше жадна за още впечатления, но след всички емоции от деня умората вече се прокрадваше по лицата ни.  Усещайки това, екскурзоводката ни, ни поведе към една малка сладкарничка — от онези, които ти стоплят душата само щом прекрачиш прага. Седнахме, хапнахме по едно парченце торта „за сила“, отпихме по нещо студено и сладко, и за миг сякаш се върнахме към живота.

Продължихме напред, защото макар нашата барокова обиколка да вървеше към своя финал, за мен всеки разказ трябва да има своята истинска кулминация.
А този път тя се казваше – Трастевере.

Не беше планирано по програма, но беше планирано в моето сърце.

Трастевере е онзи живописен римски квартал, в който времето внезапно сменя ритъма си и започва да тече по италиански — бавно, топло, с усмивка, с мирис на базиликата и вино, с глъчка от смях, разговори и живот по масичките на малките тратории.
И ще благодаря на Таня още сто пъти, че реши да ми подари тази кулминация, точно както я бях почувствала.

Истината е, че аз бях готова за него.
Не знаех дали изобщо ще стигна организирано до Трастевере, затова бях направила онова, което винаги правя, когато нещо много силно ме влече — подготвих се.
Разгледах маршрути, ориентирах се по улички и разклонения, разглеждах го от хълма, преценявах пътеките.
Гугъл Ърт беше моят компас.
Защото Трастевере, дори само на снимки, вече ми беше казал: „Ела! Това е твоето място.“

И когато стигнеш — разбираш защо.

Трастевере те прегръща така, както само Рим умее — с олющени фасади, по които се вие зелен бръшлян… с тесни каменни улички, в които времето е оставило своя подпис… с малки магазинчета, които сякаш са се събрали да пазят спомените на целия квартал… с барчета, където чашите звънят като малки звънчета, и ресторантчета, чиито червени карирани покривки сякаш казват:
„Седни. Почини. Наслади се.“

Это не е просто квартал. Това е усещане.
Отидете — и ще разберете.

Гладът също реши да участва в преживяването и, честно казано, избра най-подходящия момент.
Таня предложи да седнем да вечеряме в Трастевере — и беше повече от чудесно решение.

Настанихме се в едно малко ресторантче, толкова типично италианско, че ако затвориш очи, можеш да чуеш как някъде иззад ъгъла тихо звучи Нино Рота.
Там вече знаехме, че почти всеки ресторант предлага своето „туристическо меню“ — брускета, бяло вино, паста или пица, десерт, вода.
Но най-важното не беше в чиниите.
Най-важното беше в атмосферата.
И тя беше абсолютно съвършена.

Поръчахме си — аз този път се доверих на пастата… и не сбърках. Беше фантастична. Всичко беше толкова вкусно, че за миг ми се стори, че времето в Трастевере е спряло, само за да ни остави да си доизядем последната хапка.

След като приключихме (малко по-бързичко), с Мами се спогледахме, станахме и решихме да хлътнем из уличките, докато другите още дояждаха.
Както вече Ви казах — Мами е най-добрият travel friend. Ходи навсякъде, не мрънка, не се изморява и, което е най-важно… дори от сандвича ти не ще. 😄
Все пак — това е Минчето!

Набързо поошетахме околността, влязохме в няколко малки магазинчета, направихме снимки, посмяхме се, погледахме хората, хапнахме с очи по витрините… и се върнахме при групата.

Изморени, но доволни – поехме към трамвайната спирка.
И тук започна поредната серия от нашия ситком „Шаро и приятели“.

Казват, че „Гърнето като се търкулне — все си намира похлупака.“
Запомнете тази поговорка.
Щото ако беше конкурс, нямаше как да подберат по-цветна, по-лъскаво-шантава групичка от нас.

Качихме се в трамвая… и Мами я няма.
Или поне така изглеждаше, защото всеки влезе през различна врата. Започнах да се оглеждам, вече на ръба да викам, че сме изгубили Минчето, когато едно момиче от групата извика от другия край:
„Тук е! До мен е!“
Е, знам, че Мами не се губи… ама и вратичките на тоя трамвай се затвориха като капан.

След това дойде любимата ми част.

По чисто български: групата реши, че няма да се дупчат билети.
Уж невинно, хайде уж… докато до мен не застана един човечец с костюм, подаде ръка и ми каза да му дам билета, за да го продупчи.

Костюм — значи проверка. Логика желязна.
Подадох го. Нямах ход.

Продупчи го човекът… и толкова.
Само моя. Само аз.
От цял трамвай — аз му се сторих най-подозрителната или най-безпомощната, че не мога да стигна до перфоратора.

А истината?
Оказа се просто мил пътник, който е решил, че трябва да ми помогне.
Културен.
Любезен.
Но… защо точно на мен?! 😀

Целият трамвай ехтеше от нашия смях. Особено моя — той беше отделна звукова система.

Не след дълго стигнахме до Термини, хванахме метрото за хотела и последва още един бисер. Едно от момчетата си беше пъхнало телефона в задния джоб така, че да крещи „Вземи ме!“.
С Дилянка само се погледнахме — и беше ясно.
Измъкнах телефона, а после, с невинна физиономия, го попитах колко е часът.
В момента, в който бръкна в джоба и осъзна, че телефонът го няма… ах, какъв театър!
Смях, паника, всичко!
Накрая му го върнах — с предупреждението, че аз съм добрият герой. Следващият може и да не е.

И така… кой се смя, кой мълча и преосмисля деня, кой още търсеше място да изпие чаша вино — стигнахме до хотела.

А аз… аз бях от категорията „още една чаша вино“, но понеже нищо не работеше — бяхме последна вечер все пак — седнах отвън, на тротоара.
Гледах Рим!
И се опитвах да си подредя мислите от последните три дни.

Колкото и да се опитвах да обясня някои неща — просто нямаха обяснение.
Други — ги разбрах чак в онзи миг.
Не защото трябваше.
А защото бях в Рим.

И в крайна сметка…

Само ако си в Рим, можеш да разбереш Рим.

КРАЙ