Когато си в Рим, прави като римляните … или When in Rome – Част 1ва

„Да, най-накрая пристигнах в тази столица на света! Сега виждам всичките мечти от младостта си да оживяват. Само в Рим човек може да разбере Рим.“ – Гьоте
В памет на татко!

За да посетиш Рим, не се изисква просто самолетен билет и решението да го направиш!
Рим не е от градовете, които можеш да посетиш просто така – поне не и когато отиваш за първи път.
Рим трябва да те „повика“, да го „усетиш“ върешно и чак тогава да поискаш да го посетиш!

Рим е от онези места, които още на първата пресечка те карат да забавиш крачката.
Докато слънцето се плъзга по старите фасади, градът прилича на сцена от филм, в която ти самата си главният герой.
Това пътуване ме научи, че най-добрият план за деня е… да нямаш план.

Рим не е като другите градове.
Той е събрал в себе си толкова история, толкова романтика, страст и величие, че понякога си мисля, че един живот няма да стигне, за да го опознаеш.
И Рим ме повика точно в момент, в който най-малко очаквах.

Но в живота нещата не винаги се случват така, както си ги представяме.
Правиш планове… а после разбираш какво означава „Човек предполага, а Господ разполага“.

Това пътуване трябваше да бъде семейно, наше.
Моето желание беше да заведа и двамата — майка ми и баща ми.
Да видят Рим заедно.

Но на 18 август 2018 г., в тежка катастрофа, изгубихме татко.
Един жесток, неочакван удар, който преобърна живота ми и ме изправи пред пътища, пред които никога не съм си представяла, че ще застана.

До последната си вечер татко не спираше да се хвали, че „дъщеря му ще го заведе в Рим“.
Помоли ме да му проверя паспорта — да не би да изтече и да не може да дойде.
Усмихнах се и му казах, че до Рим се пътува само с лична карта… а неговата беше безсрочна.
Тогава още си мислех, че пречка няма.
Но истинската пречка дойде от другаде.
От онези удари на съдбата, които те карат да разбереш колко кратък е всъщност животът.
Затова пазете хората, които обичате. С тях никога не знаете, дали ще има „утре“.
От другите — светът е пълен.

„По кой път да поема? — попита Алиса.
— Зависи къде искаш да стигнеш — отвърна Усмихващият се котарак.
— Няма значение — каза Алиса.
— Тогава няма значение и кой път ще поемеш…“

Аз обаче знаех.
Знаех точно по кой път искам да тръгна — към Рим.
И знаех кому искам да посветя това пътуване — на татко!
Винаги съм вярвала, че за едно добро пътуване ти е необходим и добър travel friend — човек, с когото да споделиш всяка гледка, всяко откритие, всяка емоция.
И тъй като това пътуване трябваше да бъде семейно, най-верният ми travel friend беше и си остава майка ми.
А тате… тате беше с нас по своя си начин.
От небето.
От онзи тих свят, в който продължава да ни пази!
И сега е моментът да ви запозная с Минчето — моята майка.
Вятър в косите, огън в сърцето, сила в усмивката… човекът, за когото направих това пътуване не просто възможно, а истинско.

(Минчето)

Съвсем спокойно мога да причисля Минчето към онзи рядък тип travel friends, които не те притесняват за нищо — хора, които умеят да се движат и самостоятелно, и в група, без да губят ритъма на пътуването. С нея винаги е леко. Винаги е сигурно. Винаги е „каквото дойде“.
А към нашата малка „Група на Шаро“ се присъединиха и още двама много скъпи мои приятели — Диляна и Веско.
С тях се познаваме от самото начало на моята бизнес кариера, а Дилянка е от онези хора, които се появяват точно в моментите, когато имаш нужда да поговориш, да споделиш или просто да чуеш един разумен, топъл съвет. Тя е душата зад един прекрасен магазин за цветя и човекът, който превръща сватби, кръщенета и всякакви събития в истински малки и големи приказки.
Никога досега не бяхме пътували заедно. Но когато споделих плана, те решиха да се присъединят — някак естествено, сякаш пътуването само ги е повикало. И ми се стори добра идея.
Много добра идея.
Казват, че когато някой близък си отиде, той ти изпраща други хора — онези, на които можеш да се довериш, да се облегнеш и да вървиш напред.
Може би точно това се случи и с нас.

(Диляна и Веско)

И така… събрахме се!
Пътуването ни беше организирано – и нямаше как да е иначе. Като човек, който притежава туристическа агенция, знам много добре, че когато отиваш някъде за първи път, най-мъдро е да го направиш с професионален водач. Особено когато става въпрос за РИМ. Това не е град, в който просто пристигаш – това е място, което трябва да ти бъде разказано, разкрито, преведено като древна книга.
Стъпка по стъпка, в ранната утрин на 10 октомври 2019 г., се озовахме на летище София. Бяхме с куфарите, с усмивките, с очакванията… и с онова особено чувство, че се отправяме към нещо значимо. Отиваш в Рим веднъж – и никога вече не си същият.
Гьоте казва:
„Да, най-накрая пристигнах в тази столица на света! Сега виждам мечтите от младостта си да оживяват. Само в Рим човек може да разбере Рим.“
И наистина – излизаш от терминала, поемаш първата глътка въздух и мигом усещаш, че вече си в Италия. Атмосферата на Старата Европа, ренесансовият дух, онази особена смесица от романтика и хаос… всичко те обгръща още преди да стигнеш до центъра.
Качихме се в автобуса за трансфер до хотела и потеглихме. И пак ще повторя това, което винаги казвам за Италия:
Това е единствената страна в света, в която олющените сгради… просто не правят впечатление.
Те са част от чара ѝ – белези от минало, което не се срамува да бъде видимо.

Пристигнахме в хотела, който се оказа на наистина стратегическо място – само на няколко минути пеша от метрото, нашата врата към историческото сърце на Рим.
В Италия обществен транспорт е златното правило: Придвижването е по-бързо, по-лесно и… просто част от атмосферата. А и туристическите автобуси нямат право да влизат в старата част, така че метрото и градските автобуси стават твои най-добри приятели.
Но, както често се случва в живота – точно „малките неудобства“ носят най-много приключения и истории, които после разказваш с усмивка.
Хвърлихме багажа, освежихме се след полета и буквално изхвърчахме навън, готови за първите римски подвизи.
БЯХМЕ В РИМ!

„Най-добрият подарък, който можеш да си направиш, е живот, пълен с приключения.“
Луис Карол

И всяко преживяване извън зоната на комфорт влиза именно в тази графа. Приключенията не чакат, не се обясняват – просто те хващат за ръка и те повеждат. А обясненията… те само губят време – както е казал Грифонът!

Докато всички около мен в метрото въздишаха колко е задушно и тежко, аз стоях там със своята тиха усмивка и започнах да разказвам истории от пътуванията си. Една, после втора… докато накрая хората около мен не се отпуснаха и не започнаха да се смеят.
В онзи малък вагон под Рим, между две станции и куп непознати, въздухът изведнъж стана по-лек. Като че ли приключението беше влязло с мен и всички го усетиха.
Винаги съм обичала да бъда център на внимание — и честно казано, в повечето случаи ми се получава. Затова не е чудно, че процентът хора, които ме познават, е много по-голям от тези, които познавам аз. Сега вече разбирате защо — история след история, усмивка след усмивка, и в един момент всички просто те запомнят.

Когато стигнахме до централната станция — Гара Термини, се „пуснахме“ по течението на хилядолетната римска история.
Рим не те води просто по улици — той те носи като река, която те отвежда там, където трябва да стигнеш, дори ако още не знаеш, че това е точно твоят бряг.
Нашият първи бряг беше Пиаца Навона — площад, който диша в ритъма на вековете.

Пиаца Навона

Малко история — но от онези, които не се четат като учебник, а като жив спомен, запечатан в камък.
Площад Навона е едно от онези места, където времето не върви напред, а се върти в кръг — точно както формата на самия площад, наследена от древния римски стадион на Домициан.
Горещите почитатели на Италия често казват, че най-красивите площади на Ботуша са два: Кампо в Сиена и Навона в Рим. И когато застанеш в средата на Навона, разбираш защо — там историята не просто е написана, тя се издига над главата ти.
Мястото е удивителна смесица от 2000 години римска памет – наследство от древен стадион, превърнат през Средновековието в оживен пазар, а по-късно – в барокова сцена на великото съперничество между двама гении: Джан Лоренцо Бернини и Франческо Боромини.
Още през XVI век се раждат първите чудеса – Фонтанът на мавъра и Фонтанът на Нептун, създадени по проект на Джакомо дела Порта.
Но голямото сърце на площада се появява през 1651 г., когато Бернини завършва своя шедьовър – Фонтанът на четирите реки.
Той не е просто фонтан, той е спектакъл от камък и вода, в който четири гигантски фигури олицетворяват четирите най-големи реки на познатия тогава свят.                                                                                                                                                                                                                                                                                               

Съвременният си очарователен облик площад „Навона“ придобива през XVII век, когато папа Инокентий X от влиятелния род Памфили решава да превърне района в свое величествено средище. Тук се издига семейният им дворец – Паладио Памфили – а най-реномираните барокови майстори на епохата получават покана да оставят подписа си в камък: Бернини със своята динамична сила, Боромини с ексцентричния си гений и Раиналди със стила си на прецизен архитект-разказвач.
Навона днес е като открита галерия:
дворецът „Памфили“, разположен на едната страна;
църквата „Света Агнеса“, която се извисява тържествено срещу фонтана на Бернини;
и десетки фасади, всяка носеща своята собствена история, прошепната от вековете.
Представете си всичко това събрано на едно място — камък, светлина, история, барокова пищност и онзи римски чар, който влиза под кожата ти още с първата стъпка на площада.
Сякаш не ти се иска да си тръгнеш.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                     Фонтанът на четирите реки
Сякаш те обгръща тиха, топла романтика, която не можеш да обясниш, но усещаш.
Сякаш времето те кани да се отпуснеш за миг… да си представиш онези сцени от Фила „Когато си в Рим“, в които девойката — леко замаяна от чашата вино и магията на италианската нощ — събува обувките си, влиза във фонтана и завършва в прегръдките на млад, красив италианец, в когото, разбира се, се влюбва.
Площад Навона е точно такъв — място, което разпалва въображението и пише собствени сценарии, дори само с едно вдишване.

„When in Rome“- The movie

И точно в онзи момент започваш да съжаляваш за три неща:
 – че не си с ефирна рокля и високи токчета,
 – че небето все още е твърде светло,
 – и че в ръката ти няма чаша хубаво вино, което да направи сцената пълна.
Защото Навона е от онези места, които те карат да се почувстваш като героиня в собствен филм — дори и посред бял ден.

Разсеях ли ви?
Или просто ви пренесох там? 😉

И докато стоях на Площад Навона, сред тази барокова хармония от светлина, вода и история, имах усещането, че времето леко се разтваря около мен. Чувствах се като част от картина — не като зрител, а като жена, която самият Рим е поканил да бъде героиня в собствената си история!
Вятърът се заигра с косата ми, фонтаните шепнеха истории за любов и съдби, а аз… аз просто стоях там, впивайки поглед в всичко красиво пред мен, и си казвах: „Ето защо обичам да пътувам. Ето защо обичам света — защото винаги намирам място, което да събуди романтиката в мен.“
Навона ме накара да повярвам, че магията още съществува — стига да имаш очи за нея!

И когато най-сетне успяхме да се откъснем от прегръдката на Навона, поехме по тесните римски улички — онези, в които камъните под краката ти звучат като ехо от минали векове — и тръгнахме към следващата спирка на нашето пътешествие: Piazza della Rotonda.

   Пред нас се разкри величественият Пантеон — сякаш ни посрещнаха самите Богове.
Тук е момента, в който трябва да направим разлика межди ПАНТЕОНА в Рим и Партенона в Атина! Понятия, които често биват бъркани от туристите!
Пантеонът (Pantheon)

Тук е моментът да направим разлика между Пантеона в Рим и Партенона в Атина — две думи, които туристите често бъркат,
но зад които стоят две напълно различни вселени.

Пантеонът (Pantheon)
(И няма как без малко „суха“ материя… но обещавам да е вкусно поднесена 😊 – Все пак сме в Италия …)

Пантеонът е древноримски храм, посветен на всички богове — оттам и името му, което в превод от гръцки означава „на всички богове“ (Πάνθειον). Днес той е превърнат в католически храм, посветен на Богородица и всички светии, и е едно от най-великите инженерни чудеса на древността, достигнали до нас непокътнати.

Вътре, в апсидата на главния олтар, се намира копие на древна византийска икона на Богородица, чийто оригинал се пази във Ватикана.
Тук са и гробниците на италианските крале Виктор Емануил II и Умберто I, както и на кралица Маргарита Савойска.
Навън, на площада, гордо се издига фонтан с обелиск от червен гранит — подарък от Египет, свидетел на още по-древни времена.
А за артистичните души — Пантеонът е дом и на вечния Рафаело, архитектът Балдасаре Перуци и музикантът Арканджело Корел.
На площада пред Пантеона има фонтан, в който се издига обелиск от червен гранит на фараон Рамзес ІІ от VІІІ в. пр.н.е. и е пренесен от Египет.

Но нека оставим историята за екскурзоводите… и да отворим темата, по която италианците наистина се разпалват: ХРАНАТА.
За италианците храненето е свещен ритуал — време, което се почита, уважава и никога не се бърза. В Италия храната не е просто вкус — тя е преживяване.
Ние, разбира се, направихме като римляните: оставихме всичко и се отдавахме на хранителните изкушения. И знаете ли защо в Италия винаги намираш хубав ресторант?
Защото тук всички ресторанти са хубави и с вкусна храна — и това е факт, не легенда.
Малко зад Пантеона открихме една малка уличка, осеяна с уютни тратории.
От онези с карираните покривчици, които си представяш още преди да си стъпил в Италия.
С онзи аромат на паста, домати, босилек и живот, който те кара да забравиш за време, календар и проблеми.
И именно там настъпи нашият момент на Il Dolce Far Niente — онова сладко, чисто италианско изкуство да не правиш нищо… и да му се наслаждаваш до последната хапка, глътка и усмивка.

Противно на онова, което всички казват – че именно малките ресторантчета с карираните покривчици са „капан за туристи“ и неприлично скъпи – ще ви кажа само едно: НИЩО ПОДОБНО!
А и, в крайна сметка, как изобщо може да стъпиш в Италия и да не седнеш на маса, да си поръчаш чаша хубаво вино и да се потопиш в истинска храна? В ресторант. С атмосфера. С душа.
И тук ще ви дам един съвет от сърце:
Забравете хранителните магазини. Отдайте се на вкусовете. На аромата. На момента. Живеете един живот.
На кратко … Когато сте в Рим, правете като римляните — живейте малко по-бавно и чувствайте малко повече!

Та… седнахме ние в едно от тези симпатични ресторантчета – малко, очарователно, с пъстри покривки, пеещи гласове около нас и аромат на чесън, масло и романтика.
Точно онзи тип място, в което времето забавя ход, телефоните остават настрана и ти остава само едно: да се наслаждаваш.

А когато сте в Рим, трябва да знаете, че повечето от тези малки, уютни ресторантчета с карираните покривчици предлагат т.нар. туристическо меню: първо, второ, десерт, вино, вода, безалкохолно — и цялото удоволствие струва около 35 – 40 евро на човек.
И, повярвайте ми, струва си всяка стотинка.

Менюто почти винаги започва с предястие — брускета, полята със зехтин, свежа моцарела и ароматно песто. Основното е избор между паста, пица или лазаня — приготвени така, както само италианците умеят: с душа, традиция и онази любов към храната, която се усеща още преди първата хапка.
А десертът? Една щедра топка джелато, разбира се!
Обикновено не ям сладолед преди обед, но в Рим това правило се разпада!

Всичко това — подправено с каничка невероятно бяло вино, което сякаш разтваря времето.
Не случайно италианците казват: “In vino veritas” — Истината е във виното.

И ако питате мен — няма по-истински начин да се потопите в Il Dolce Far Niente, отколкото с чаша вино в ръка, добра компания и улички, които ухаят на история, босилек и живот.

Il dolce far niente — сладостта да не правиш нищо — е философия, дълбоко вкоренена в италианската душевност. Това е радостта да бъдеш тук и сега: без бързане, без напрежение, без да се чувстваш длъжен на света.

Отстрани може да изглежда като мързел, но всъщност е умението да се наслаждаваш на живота в неговата най-чиста, най-проста форма.
Запомнете това.
Ако отделяте поне няколко мига на седмица за своето малко dolce far niente, качеството на живота ви ще се промени. Ще започнете да забелязвате простите неща, които ви правят щастливи. Ще забавите ритъма. Ще дишате по-дълбоко, ще мислите по-ясно и ще се усмихвате по-често.

А защо не — един ден — да отскочите до Рим,
и лично да го изживеете? :))))))

Веднъж качих във Фейсбук снимка на Испанските стълби — празни, без нито един човек. Една колежка ми написа, че така можеш да ги видиш или много рано сутрин… или никога. Днес бих добавила още една опция — по време на пандемия.
Човекът, който виждате на снимката, беше пазачът на „реда и приличието“ — никой да не сяда на стълбите. Предупредиха ни за това още при пристигането, но явно предупреждението се блъсна в най-романтичния и разсеян участък на съзнанието ми… Защото точно две минути по-късно аз вече бях седнала, готова за снимка.
Не и за дълго.
След по-малко от секунда зеленото елече вече стоеше до мен и с онзи безкомпромисен тон, характерен за хората, които са казали тази реплика поне 300 пъти за деня, ми съобщи, че трябва да стана. Поднесох едно „Скузи“, разбира се — с цялата си балканска невинност — и уверено продължих да търся подходящ ъгъл за снимка, в който да не нарушавам правилата… поне не видимо.
Стъпалата на Испанските стълби са 135 на брой, а целият ансамбъл е построен между 1723 и 1725 г. с парите на френския дипломат Етиен Гевфи. Идеята била да свърже Испанското посолство (по времето на Бурбоните) с църквата „Тринита дей Монти“ горе на върха, която пък била под френски патронаж. Бурбонските символи — орелът и короната на папа Инокентий XIII — и до днес са вплетени в детайлите на стълбището, което е реставрирано не веднъж през вековете.
Гвоздеят на пешеходната обиколка, обаче, беше фонтанът ди Треви — онзи фонтан, за който легендата казва, че ако хвърлиш монета, със сигурност ще се върнеш отново в Рим.
И точно като в приказка, докато се приближавах към него, си мислех какво да си пожелая…
Оказа се, че дори има значение през кое място ще хвърлиш монетата.
А какво си пожелах ли?
Е, щастието обича тишината.
И… аз ЗАБРАВИХ. :))))))))

И тук идва интересната част — малко история, малко легенда, малко истини, които само Рим умее да разказва…
Италианският термин „Ди Треви“ означава „три пътя“ — кръстовище на три улици, които водят към площада Piazza dei Crociferi.
Богинята Тривия, известна със своите три лица, стояла на кръстопътя, виждайки всичко около себе си.
По време на Средновековието фонтаните били източници на питейна вода. Първият фонтан Треви е построен през 1453 г. и повече от век римляните са пили от него чиста вода.
По-късно се появява вярването, че който пие вода от фонтана, ще се върне в Рим. Днес никой не опитва, макар че в десния ъгъл водата все още е питейна.
Туристите хвърлят монети с гръб към водата. А римляните казват:
– Хвърлиш ли една монета – ще се върнеш.
– Две – ще намериш любовта.
– Три – чака те брак.
Монетите се даряват на благотворителност чрез Каритас от 2007 г. И да — доста хора са залавяни в опит да ги крадат.
А ако ви е горещо – не си мислете да се разхладите вътре. Глобата е до 500 евро. Ще ви стопли отново само докато я плащате …
Моите монети?
Е, първите… паднаха извън фонтана.
Както казваше тате:
„На сиромаха кога му е вървяло.“
Следващите вече по случайност уцелиха правилното място.
Но пък аз вярвам едно – щом първите монети паднаха на земята, значи земята ме дърпа обратно към Рим.
А онези, които паднаха във водата…
Когато се върна, ще ви кажа и какво си пожелах.

Следващата ни спирка бе Площад Венеция – място, което сякаш събира пулса на целия Рим на едно. Не случайно го наричат „сърцето на града“ – тук от всяка посока се вливат улици, истории и чувства. А над всичко се извисява величественият Монумент на Виторио Емануеле II – огромен, снежнобял, тържествен, като мраморна симфония, сътворена в чест на обединението на Италия. Наричат го още „Бялата торта“ и „Пишещата машина“, но когато застанеш пред него… прозвищата губят смисъл. Остава само величието.

Площадът носи името на намиращия се наблизо Дворец „Венеция“, който някога е бил дипломатическа резиденция на Венецианската република. Тук историята е буквално навсякъде – по колоните, по камъка, в стъпките на хората, които се стичат към гледката на Вечния град.

Но най-силният момент… беше неочакван.

Докато се разхождахме около монумента, погледът ми попадна върху караула.  Двама млади гвардейци стояха неподвижни, както изисква традицията – изваяни в своята чест, дисциплина и посвещение. Но едното момче… едва се държеше. Лицето му бе пребледняло, коленете му леко омекваха, погледът му се губеше напред, сякаш се бореше да остане в съзнание. Беше ясно, че нещо не е наред.

Инстинктивно го попитахме дали иска вода. Нито мигване. Нито жест. Нито звук.

Това ме разтърси.

Да стоиш така – в жегата, в студa, в болка – без право да помръднеш, да говориш или да покажеш слабост… Това е чест, но и изпитание. И в този момент, без да искам, го свързах с Боби и неговата служба, неговата дисциплина, неговия начин да стои прав пред света, дори когато му тежи. Някак видях в този непознат гвардеец всичко, което уважавам в мъжете като Борислав – устойчивостта, мълчаливата сила, отдадеността.

Момчето изтърпя до края – буквално висеше на пушката, но не наруши нито един от правилата си. И аз стоях там, гледах го, и ми се сви сърцето… но и се изпълних с изключителен респект.

Понякога, историите не са само в сградите. Понякога са в хората, които стоят пред тях.

Времето напредваше, а първият ни ден в „Столицата на света“ се накланяше към своя край.
Но… нали знаете – не е на късмет жена да стигне до Рим и да се върне с празни ръце!
А и за какво работим, ако не можем понякога да се поглезим?
Съвсем близо до Ди Треви имаше магазин със световни марки, включително и Valentino. Да пазаруваш там си е смело приключение за портфейла, но пък кеф – цена няма!
Портфейл и чанта „Valentino“ влязоха чудесно в гардероба ми!
Все пак не си всеки ден в Рим.
Нека затвърдим традицията Il Dolce Far Niente, но през женската призма. :))))))
„Видимо доволни“, се отправихме към хотела.

Взехме си по един освежаващ душ и с Дилянка и Веско решихме да излезем да вечеряме. Около хотела нямаше много ресторанти — само малки места за бързо хранене, които сякаш тази вечер решихме да  подминем и да продължим напред.
Разширихме периметъра с надеждата Рим да ни поднесе онова, за което всички разказват.

Когато ств в Рим — правете като римляните.
Беше около 20:00 и ресторантите в района изглеждаха изненадващо празни. Това, разбира се, не означаваше, че храната е лоша — просто римляните започват вечерята си след 21:00.
И точно така стана — минеше ли 21:00, всяка маса се запълваше като по команда.
Намерете най-забутаното ресторантче… и почти винаги ще се окаже най-хубавото!
Запомнете това!
Нашето се появи като малко бижу между сградите — миниатюрно, с едва четири маси, подредени на тротоара като сцена от стар италиански филм.
Седнахме и, разбира се, поръчахме пица. Но не каква да е — от онези, които се топят в устата, сякаш са направени от слънцето на Италия.
А бялото вино… ах, бялото вино беше като малък празник в чаша — леко, ароматно и почти опасно приятно.
Искате ли да разберете защо римляните обичат храната така?
Защото умеят да ѝ се наслаждават!
Там никой не бърза.
Никой не гледа в телефона си, а в чинията!
Всичко се случва бавно, красиво… с уважение към момента.
И точно в тези мигове аз усещам най-силно колко много се вписвам в италианския начин на живот. Все едно винаги съм принадлежала там.
А макар ресторантчето да беше скрито в един квартал, между жилищни блокове, вечерта имаше своя чар.
Беше приятно, уютно… дори леко романтично — от онзи тип романтика, който не се натрапва, а просто се появява.
Представете си:
свещи, тихи разговори, перфектно вино, малко смях, лек бриз, който подмята краищата на червена рокля…
и онова усещане, че можеш да се влюбиш — в града, в момента, във всичко около теб!
Разейвам ли Ви?
Май Ви хареса… 😊

След вечерята се върнахме към хотела. Бяхме уморени, но приятно — от онзи вид умора, която носи удовлетворение и сладко очакване за следващия ден.
Защото ни предстоеше не какво да е, а Негово Величество – ВАТИКАНЪТ.

Единствената държава в държавата.
Една от най-силните мечти в списъка ми — бе на път да се сбъдне.

След сутрешното кафе, вече бяхме строени пред хотела, готови да посрещнем новият ден! Онзи особен момент – когато градът още се събужда, а ти вече си на прага на чудото – стоеше между нас като някакво светло предчувствие. Рим имаше онзи аромат на обещание, който само древните градове притежават – смесица от камък, история и нещо, което не можеш да уловиш, но едновременно ти глади душата и я разтърсва.

Пътят беше ясен – поехме към метрото, а съвсем скоро светлината на подземното слънце остана зад гърба ни, когато излязохме пред Ватиканските порти.

Дъждът започна почти срамежливо – едва забележим, като че ли първо ни питаше дали сме съгласни да ни намокри. Не валеше силно, но колкото да ни върне към момента, да ни заземи, да ни напомни, че нищо истинско не идва без леко разрошване на плановете. Разбира се, добрият турист винаги има чадър… или поне така пише в правилата. Но аз – която мразя дъжда с цялото си същество – открих, че в Рим той не пречи. Тук беше различен, почти благословен. Нещо в този град те кара да забравиш дребните си досади и да ги замениш с онова сладко усещане, че живееш.
Докато вървяхме, чадърите ни, макар и различни, се движеха в една посока, като цветни листа, подгонени от един и същи вятър. Таня не спираше да говори и да се усмихва – сякаш дъждът беше най-малкото препятствие, което можеше да се изпречи между нея и Рим. И така – почти неусетно – усмивките ни прогониха облаците, или поне ги направиха незначителни.
И тогава пред нас се изправи цитаделата на замъка Сант’ Анджело – величествена, спокойна, неподвластна на времето. Разположен на десния бряг на Тибър, той сякаш наблюдаваше столетията – и точно в онази секунда наблюдаваше и нас. Стъпките ни отекваха по мокрия паваж, а реката до нас шепнеше нещо старо, красиво и леко тъжно.
Масивната, кръгла форма на крепостта те кара да се почувстваш малък, но не по онзи неприятен начин – а като човек, който стои срещу нещо много по-голямо от ежедневието. Нещо истинско. Статуите над него – мълчаливи, но величествени – създаваха усещането, че сме част от сцена, която някой е режисирал много преди да се родим.
Погледът към купола на „Свети Петър“, небето, което все още се колебаеше между дъжд и яснота, въздухът, наситен с история – всичко това беше… романтика. Не онази сладникава, а онази, която те кара да дишаш по-дълбоко.

Замъкът е изграден през 153та година от император Адриан. Кастел Сант’ Анджело удивлява, но едновременно с това и респектира с монументалния си вид. Със сигурност облата форма на крепостта ще ви съпровожда винаги, когато се разхождате до река Тибър.
Статуите, надвесени над него, и панорамата към купола на базиликата “Свети Петър” са неизменна част от всяка снимка за спомен – не може и вие да не сте се снимали, ако вече сте били в Рим. Разбира се, аз също не останах по-назад 🙂

Замъкът носи името си от статуята на Архангел Михаил, поставена на върха му.
Днешният изглед на монумента обаче е много различен от първоначалния. По волята на имератор Аврелий той е превърнат в замък, а през XI в. е прибавена и кула. След като през 1277 г.замъкът става притежание на Ватикана, към него са прибавени и папски апартаменти.
Освен това, замъкът е бил и папска резиденция, както и хранилище на техните ценности. Едновременно с това, Сант Анджело е имал роля и на затвор, където мнозина намират смъртта си, след мъчения, след което телата им са били излагани на моста пред замъка.
Ангелските статуи по него, са дело на Бернини – едно име, което вече познавате. Всъщност Папа Климент IX е този, който през 1667-69 г. поставя на моста пред крепостта десет статуи на ангели – оттогава и мостът започва да се нарича Сант’Анджело.
Между Ватиканът и замъка Сант Анджело е изграден покрит коридор, използван от папите за бягство.
Любопитна е и историята на архангела, дал името на крепостта.

Според легендата през 590 г. епидемия от чума поразила населението и тя свършила, едва когато Архангел Михаил се явил над мавзолея.
Това станало, след като новоизбраният папа Григорий Велики призовал населението да се стече на процесия с искане за милост. Когато тълпата наближила мавзолея, папата получил видение – явил му се Архангел Михаил, който прибирал сабята си .
Този небесен жест бил изтълкуван като край на чумата – нещо, което наистина станало.
Оттогава и римляните започнали да наричат мавзолея Кастел Сант’Анджело, а най-отгоре му през XIII в. поставили статуя на архангел, прибиращ сабята си. И до днес в музея се пази кръгъл камък с отпечатъци от стъпало, което според легендата oставил архангелът.
След замъка Сант Анджело, маршрута ни продължи към заветната точка, а именно ВатиканЪТ и Музеи Ди Ватикани!

…Ала само когато си в Рим, можеш истински да разбереш Рим.
Това не е просто град — това е жив организъм, който диша през вековете и те кара да дишаш с него. Всяко място тук докосва различна струна в душата ти. Стъпваш на един площад и сякаш попадаш в театър; влизаш в друг музей — и вече си герой в нова легенда. Нито един обект не те оставя същия: всеки те поглъща, обгръща те със своята история, среща те със своите герои, рисува по теб своите цветове, оставя по кожата ти своите сажди, своите светлини… своята памет.
А после — Ватикана.
Stato della Città del Vaticano – държава, малка колкото човешко сърце, но с пулс, който от векове определя ритъма на целия свят. Една свещена сцена, на която са се разигравали най-големите политически събития, духовни промени и исторически поврати. С едва 0,44 км² площ, но с тежест, равна на империя.
И колко странно е чувството…
Да знаеш, че населението е под 1000 души, а въпреки това всяка година милиони крачат към тази миниатюрна държава. Някои — да видят папата, други — да се потопят в историята, трети — просто да почувстват нещо необяснимо.
Вече вървяхме по коридорите на светия Ватикан.
По тези същите коридори, по които са вървели всички папи през вековете… хора, държали в ръцете си съдбата на държави и на царства. Коридори, по които са се вземали решения, променили света.
Първите ни стъпки във Ватиканските музеи… и сякаш времето се сви в една точка.
Стени, които не са просто стени — а свидетели.
Както знаете, Ватиканът е една от малкото останали абсолютни монархии в света. Папата е законодателен, съдебен и изпълнителен орган в едно. Настоящият папа Франциск – смирен, човечен, обичан – носи своето мото:
Miserando atque eligendo – „Помилван и после избран“.
А ние…
Ние просто стояхме там –  където историята се е писала с мастило от съдби.
И усещахме как дишаме в такт с Вечния град… и с вечната му държава в държавата.
Първите си стъпки във Ватиканските музеи … Както знаете, Ватикана е сред малкото страни в света, които могат да нарекат себе си „абсолютна монархия“. Пълният законодателен, съдебен и изпълнителен орган е папата. Настоящ папа и глава на Римокатолическата църква е папа Франциск. Неговото мото е Miserando atque eligendo („Помилван и после избран“).

Още преди да влезем, усещането беше особено – сякаш стояхме на прага на друг свят. Сякаш само една врата ни делеше от векове история, от тишината на папските стъпки и от онова усещане, което можеш да изпиташ само там, където времето не тече по човешки.
Ватиканските музеи не са просто музеи. Те са вселена от изкуство, археология, етнология и антропология, събрана в лабиринт от коридори, които пазят едни от най-красивите и необикновени зали на апостолическите дворци. Тук всяка стена е била свидетел, всеки таван е разказвач – и всеки детайл носи отпечатъка на някой велик художник, папа или император.
Историята на музеите започва още през XVI век, когато в едно обикновено лозе край базиликата „Санта Мария Маджоре“ е открита мраморната група Лаокоон и неговите синове. Това откритие не само поставя началото на колекцията, но и символично отваря портите към епохата, в която класическото изкуство започва отново да владее умовете и сърцата.
Сега ние стояхме там — на прага на съкровищницата на човешкия гений.
И докато опашката тихо се придвижваше, аз усещах как нетърпението ми се смесва с благоговение. Бяхме на път да влезем в коридорите, по които са минавали всички папи… в музеите, в които изкуството не просто съществува — то диша.

Не след дълго преминахме през турникетите и се озовахме във фоайето на музея — онзи момент, в който сякаш прекрачваш невидима граница и от шумния свят навън влизаш в едно по-тихо, по-дълбоко, почти свещено пространство. Раздадоха ни апаратчета и слушалки, Поли ни събра като свои хора, усмихна се по онзи неин успокояващ начин и всички тръгнахме след нея.
Още от първите крачки усещах как всичко вътре в мен леко се променя. Не съм от хората, които лесно онемяват… но Ватикана има особен талант да те кара да внимаваш, да гледаш, да дишаш по-бавно.
И честно казано — нямам никакво намерение да Ви разказвам всяка зала. Не защото няма какво да се разкаже, напротив… а защото ще Ви отнема онзи първи удар в гърдите, който идва, когато сами стъпите в Музеи ди Ватикани. А това е място, което човек трябва да види поне веднъж в живота си — с очи, сърце и малко преди това… с мечта.
Наследникът на папа Александър VI Борджия е Юлий II — човекът, който не просто поставя началото на античните колекции, а и поверява изрисуването на своите покои на самия Рафаело.
Може би тук най-силно усетих времето — как един гений работи за друг гений, как учениците продължават делото му дори след смъртта му. Стаите на Рафаело… ах, тези стаи. Четири (всъщност пет), но всяка една като отделен свят, като дъх от друга епоха.
И докато вървяхме през тях, екскурзовода ни, разказваше не просто история — разказваше така, сякаш Рафаело ѝ е бил приятел, с когото са пили вино преди седмица.
Малко по-нататък, в дългия коридор — loggia — Рафаело и учениците му отново са оставили душата си, както и в т.нар. Chiaroscuri, Папагалските стаи. Там, където някога папските птици са живеели като малки благородници и където папата се е срещал с кардиналите си.
Папа Пий VI през 1790 г. поставя началото на колекцията от картини — 117 безценни творби, някои от които по-късно, заради споразумението от Толентино, напускат Ватикана и заминават за Франция.
Историята е понякога жестока — дори към изкуството.
Тук, във Ватиканските музеи, се пази и статуята на император Август — Augustus from Prima Porta. Статуя на Нил. Богини, богове, императори, сенатори… цял един свят, заключен в мрамор!
В средата на XX век папа Йоан XXIII решава да премести всичко — целите колекции — от стария апостолически дворец в новия. Но за тази идея е нужна нова сграда. И при следващия папа, Павел VI, тя става реалност.
Павел VI — папа реформатор, човекът, който решава да протегне ръка към модерното изкуство и създава Collection of Contemporary Art — най-голямата колекция в света, посветена на последните двеста години творчество.
И докато слушах екскурзовода, докато очите ми се пълнеха с цветове, линии, сенки, истории и хора, които никога няма да срещна…
…усетих нещо странно, красиво, тихо:
Ватикана не се гледа.
Ватикана се преживява.
И аз точно това правех.
Преживявах!
И попивах!

Музеи ди Ватикани крият в себе си едни от най-величествените произведения, раждани някога в епохата на Ренесанса. Вървиш, гледаш, поемаш всяко зрънце история… и просто оставаш безмълвен след всеки следващ коридор, през който преминаваш.
Помните ли как Ви казах, че всеки един обект в Рим те кара да се чувстваш различно? Че самият град е жив организъм, който те поглъща, разтърсва и неизбежно променя? Ватиканските музеи са най-яркото доказателство за това. Те не са просто колекция. Те са необятна, безценна вселена – съкровищница, за която нито ден, нито два, нито три… вероятно и цял живот няма да стигне, за да бъде разбрана и усетена напълно.
Усещането, че стъпваш по същия път, по който някога са вървели най-великите личности на ренесансова Италия… повярвайте ми, това е нещо, което не може да се разкаже. Това е миг, който трябва да преживееш.
На мен лично ми е невъзможно да Ви предам това чувство в цялата му дълбочина. То просто трябва да Ви се случи.
Само когато си в Рим, можеш да разбереш РИМ.
Само когато си във Ватикана, разбираш защо е сърцето на един цял свят.
Кулминацията на Музеи ди Ватикани, разбира се, е Сикстинската капела. И макар вътре снимките да са абсолютно забранени – нещо, което аз никога не нарушавам (не ми е присъщо да влизам в ролята на Ганьо) – шедьоврите на Микеланджело остават завинаги в съзнанието. Това е красота, която не се побира на снимка. Това е усещане, което се запечатва директно в душата.
На мен лични поне ми е много трудно да Ви го предам. Трябва да го изпитате лично!

Само, когато си в Рим, можеш да разбереш РИМ!

Историята на капелата е изключително впечатляваща и няма как да не Ви я споделя … Между 1473 и 1481 година архитектът Джорджо да Долче по поръчка на папа Сикст IV възстановява старата Капела Магна, служила дотогава като частен параклис на Ватикана. Така след близо осем години работа се появява новата Сикстинска капела, преименувана в чест на папа Сикст IV.
Опасявайки се от военната заплаха, произтичаща от обтегнатите отношения с Медичите и от нашествието на войските на Мехмед II, който постоянно държи в напрежение източното крайбрежие на Италия, Сикст IV решава да укрепи постройката. Проектът е на архитекта Бачо Понтели, а самото строителство се ръководи от Джорджо да Долче. В строежа участват Сандро Ботичели, Пиетро Перуджино, Пинтурикио и още редица прочути майстори на длетото и четката от италианския Ренесанс.
Фреските по стените на Сикстинската капела са дело именно на най-големите имена от това време – Ботичели, Гирландайо и Перуджино. В лявата част са нарисувани истории от живота на Мойсей, в дясната – сцени от живота на Христос. В долната част са представени фрески с папските регалии и гербовете на рода Ровере. Архитектът Браманте се заема да реконструира сградата, като за целта укрепва южната страна, а под свода поставя допълнителни крепежи. Пукнатината в тавана е поправена с тухлена зидария. Папа Юлий II, племенник на Сикст IV, решава сводът да бъде декориран наново.
Браманте предлага на папата да поръча декорирането на сводовете на Сикстинската капела на Микеланджело.
1 ноември 1512 година – фреските са показани пред широката публика. До днес майсторството и размаха на Микеланджело остават ненадминат шедьовър от епохата на Ренесанса, който е в състояние да спре дъха на всеки, озовал се под библейските сцени, изписани върху купола на Сикстинската капела.
Върховото постижение в изографисването на Сикстинската капела на Микеланджело е именно „Сътворението на Адам“. Стенопис, рисуван в периода 1508 – 1512 г., част от тавана на капелата. Микеланджело пресъздава библейския разказ за сътворението от Книга Битие, в който Бог вдъхва живот на Адам, първия човек.

Не пропускайте на излизане да се отбиете в един от малките магазинчета, където всеки, който носи в себе си поне малко страст към изкуството (като мен), може да си избере прекрасно копие на някоя от картините в капелата.
Аз, разбира се, не устоях – взех си „Сътворението на Адам“. И честно… вкъщи стои така, сякаш винаги е чакало точно за мен. Пасна идеално и всеки път, когато го погледна, в мен остава онова същото първо усещане на възторг.
Там, в Сикстинската капела, човек остава без думи. Буквално. Красотата на тези стенописи не просто те грабва – тя те поглъща, обгръща, разтърсва. И си даваш сметка, че Микеланджело, този гений, всъщност е бил скулптор, а не художник. И въпреки това е оставил нещо, което диша и до днес.
Но Ватиканът не е само Сикстинската капела и Museo di Vaticani. Не… там те чака финалът. Големият, величественият финал – „Свети Петър“.
Между другото, пропуснах да ви разкажа – влязохме и в личната спалня на Папа Борджия, един от най-скандалните папи на своето време. Честно казано, бях подготвена за… впечатления. Само че в спалнята нямаше дори мебели! Разочарованието ми трая точно три секунди – защото какво по-силно от женското въображение? А моето… е богато. Много богато. И мога да „рисувам“ с часове. Повярвайте ми!

И така, след още няколко крачки вече останахме неподвижни пред НЕЯ – Базиликата „Свети Петър“.
Стоиш и гледаш. И не разбираш как нещо толкова грандиозно може да бъде създадено от човешка ръка. Проектирана от Браманте, Микеланджело, Мадерно и Бернини – четирима титани, обединили талантите си в едно. Ренесансът в най-чистата му форма. И до днес – най-голямата църква в света. Обем, пространство, тишина и сила, която се усеща още преди да прекрачиш прага.

Едно от онези места, които човек трябва да види поне веднъж в живота си. Не защото е „голямо“ или „известно“, а защото оставя отпечатък в теб – тих, но дълбок. Базиликата „Свети Петър“ може да е най-голямата църква в света и най-яркият шедьовър на ренесансовата архитектура, но за мен тя беше нещо далеч повече. Тя беше преживяване.
Странно е да си помислиш, че катедралата, която всички познаваме от снимки и истории, всъщност е втората. Първата, построена още през IV век по заповед на император Константин – първият християнски император – е била различният, първичният дом на тази святост. Но и днес духът ѝ сякаш още се усеща.
Базиликата е пълна с живописни картини, но те не са рисувани с бои. Всичко, от фреските в купола до гигантските картини по стените, е изградено от милиони малки парченца мозайка. И когато слънчевият лъч попадне върху тях… усещането е, че самите стени за миг оживяват.
Има нещо мистично и в това, че под базиликата вероятно се намира гробът на Свети Петър. До днес само пазителите на тайните на Ватикана знаят със сигурност. Но през 1953 г. археолозите откриват човешки кости – на мъж около 60-годишен, точно колкото е бил Петър. По тях имало следи от пурпурна нишка – цветът, с който в древността обвивали телата на светци. Италианската археоложка Маргарита Гуардучи вярва, че именно това са неговите останки. Искам да вярвам, че е права. Има неща, които се усещат с интуиция, а не се доказват с наука.
И после – балдахинът на Бернини. Отдалеч изглежда почти интимен, сякаш скромно постлан над гроба на апостола. А всъщност е огромен – висок колкото 10-етажна сграда. Но куполът, този величествен небесен свод, създава илюзията за близост и лекота. Това е от онези хитрини на архитектурата, които карат човека да се чувства малък…
Най – известното произведение, което се намира в базиликата, е Пиетата на Микеланджело „СВАЛЯНЕТО НА ХРИСТОС ОТ КРЪСТА – „La pieta“.
За съжаление през 1972 г. един обезумял мъж – Ласло Тот – решава, че именно тази скулптура „му пречи“ и я напада с чук. Разбива свещената фигура на Мария и Христос на повече от сто парчета. Представете си ужаса…
Но както често се случва, истинското изкуство не умира. След дълга и прецизна реставрация Пиетата е възстановена до последната извивка на мрамора. Днес тя е защитена зад бронирано, почти невидимо стъкло – непристъпна като реликва, която дори и времето не е способно да сломи.

И въпреки това… когато я погледнеш, имаш усещането, че можеш да протегнеш ръка и да докоснеш болката, нежността и вярата, които Микеланджело е заключил в мрамора преди векове.

………………………………

Ако още сте тук и четете с широко отворени очи — радвам се. Това означава, че съм успяла да ви пренеса поне за миг там, където аз дишах история, красота и тишина, която говори по-силно от думи.

Ако красотата и тайните на Ватикана са успели да ви докоснат поне наполовина така, както докоснаха мен, тогава… пристъпете смело към ЧАСТ 2 – защото следва най-вълнуващото преживяване:
Да отидеш до Рим и да видиш Папата.
ЧАСТ 2 →