Едно пътуване до Южна Италия или как Когато изпитваш нужда да повярваш в нещо, трябва да започнеш от себе си! Част 2

Италия е сън, който ще се завръща при теб, до края на живота ти …

… Влакът спря на гарата в Соренто!!! Беше последна спирка, поради което нямаше как да бъде пропусната спирката.
Всички пътници, наред с моя милост, слязохме.
Предвидливо, от гишето си взех малка книжка с описанието на маршрутите и разписанието на всички влакове до Кастела Маре и попитах горе-долу към колко има влак след 16:00ч.

Видно в сезона имаше доста голямо разнообразие от часове на прибиране, но ще стигна и до там. Към главната улица ме поведоха няколко стълбички, по които заслизах, нетърпелива да видя какво ме очаква в толкова мечтаното Соренто! След края им тръгвате на ляво и … воала – вече се на главната улица на Соренто и само след няколко метра, вече се намирате в централната част на глрадчето!

1вата спирка беше катедралата на Сорренто – Duomo Di Sorrento! Да откриеш игла в купа сено, наистина се оказа трудна задача. Катедралата се беше скрила, сякаш не искаше да бъде намерена и сякаш трябва да бъде намерена, но само от този, за който си струва да я види!

Привилегията, когато пътуваш сам е, че пътуването те среща с хора, които винаги могат да се окажат полезни, за това не ги подминавайте.

На пъпа на Соренто, имаше кръгово движение, което се регулираше от полицай. Учтиво поздравих и разказах, че днешния ден съм посветила на Соренто и искам да усетя и видя всяко кътче, до което мога да се докосна! В последствие освен на движението, полицая се превърна и в мой регулировчик.

Как … ще разберете, ако продължите да четете …

Отворих навигацията и тръгнах да търся Дуомото на Сорренто. Нямате си и най-малка представа (освен, ако не сте пътувал/а сам/а) какво е усещането да си в чужд град и да издирваш забележителности … Няма такова усещане!!!

Тръгнах само напред, на където ме поведе навигацията, до момента в който не каза – „Вашето местонахождение е намерено“ … Ти да видиш !!! Поглеждам сниките …

Съмние няма – катедрала е, не е игла … И онази пак – „Пристигнахте на моестонахождението си’ …

Ама около мен имаше всичко останало, но не и катедрала. Тук нещата ставаха все по-забавни, в момента в който открих, че почти никой от местните наоколо – сервитьор, бакалии и т.н не говори английски. 

В такъв момент, безисходицата те принуждава да се усмихнеш и да включиш някои реплики от българския, които в такива моменти винаги ти трябват … и помагат …!       

Народа казвал, че с питане и до Цариград се стигало – До Цариград, не стигнах със сигурност, но проговорих Италиански …  Sciza mi … Duomo di Soreento … И ония вдигат рамене!

Тук вече започна да става още по-интересно. Местните не знаят къде е Дуомото …

В задачата се пита, тогава аз как да знам … Инглиш = Но! Айде и тия … Положението взе да става изключително трагикомично!

Не ми оставаше нищо друго, освен да си налея една студена вода от чешмичката в близост и седнах на една пейка … Да мисля!

До тук добре!

Добре де, ама чувам камбанаИзведнъж, от някъде долетя звън на камбана! … Значи пак съм на правилното място. Станах – ходидх, обикалях, докато накрая не се отзовах пред едни порти, които съвсем случайно един клет човечец отвори! Питате защо не питам – ами защото никой не знае и не е чувал … което слабо казано ми беше странно!
Отвори човечеца портите и представяте ли си – двора на Дуомото и ДУОМОТО! Еййййй ….. включи се за кратко българскияТ език!
„Най-накрая те намерих“ – издумах на себе си.
Всъщност, дуомото през цялото време е било на мястото си – на кратко зад стената на която беше облегната пейката на която стоях!
*Тук е момента да споделя и местонахождението му. От 1вото кръгово на Сорренто, продължавате направо и стигате до улица с кефенета – главната улица „Via Corso”.

Поглеждате в ляво и ще видите 2 порти. Минавате през тях и се озовавате в двора на дуомото.
Основната кръстообразна сграда на църквата е построена през 11 век, но за времето на своето съществуване храмът е претърпял далеч не една промяна. Фасадата на катедралата, която може да се види и днес, е била изградена през 18-19 век и представлява ярък образец на неоготическия стил. Отвътре църквата е украсена с фаянс, дърворезба и стенописи, създадени от неаполитански майстори. В катедралата Дуомо е запазена кръщелен съд, в който в средата на 16 век е кръстен италианският поет Торквато Тасо. Специално внимание си заслужава да отделите на камбанарията, както и на монтираните по нея древни керамични часовници, правещи камбанариятая още и часовникова кула. Известната камбанария съхранява в себе си духа на византийската епоха.

В пътеписа ми „До Милано и назад“ бях споменала, че съм голям почитател на готическите катедрали и поради тази причина, нямаше как Дуомото на Соренто, да не ми направи впечатление.
В момента в който прекрачих прага на катедралата, дочух, че имаше литургия. Усещането да преживееш това, бе неописуемо!  ХОра в катедралата пееше уникално! Пееха на латински! В един момент всички в катедралата се бяха притаили и слушаха с тях! Буквално те побиват тръпки! По всяка вероятност бе редовна служба, но ме грабна в плен още с влизането! И пеенето не беше на църковни песнопения, а на известни мелодии, в по-лирически стил! Опитах се да снимам част от литургията, но ми стана неудобно!

Наистина не мога да ви опиша какво почувствах в този момент! Тези усешания са много особени и може да ги почувствате само, ако опътувате сами. Защо ли? Ами защото само тогава може да бъдете себе си. Ако има други около вас, никога няма да си признаете, че тази музика ви харесва и искате да останете да слушате, макар да не разбрирате нищо и всъщност, ако сте с ргупа, никога няма да имате времето, да останете да слушате колкото ви се иска!  Ето още едно предимство на соло пъуването! Службата приключи и всички излязохме от катедралата. В мен, обаче все още звучаха тоновете на органа и гласовете на хора … Винаги съм смятала тези служби за нещо освен свято и за нещо красиво!
Денят бе започнал повече от прекрасно!
Силно препоръчвам, да посетите Стария град. Разгледайте площад „Сан Антонио” (Piazza San Antonio) и разположената там базилика „Сан Антонио” (Basilica di San Antonio). Недалеч от площада има бюро за информация, където можете да получите безплатни листовки, карти, както и график за движение на местния транспорт, макар да не Ви е необходим, ако ще разглеждате само Соренто.

В това градче, всичко е на довлно кратко разстояние, а и обикновено когато пътувате соло, то със сигурност имате нужда да повървите сам/а! В този ред на мисли, денят вече беше стигнал своята половина. Иначе казано стана обяд. Честно казано не бях особено гладна, но тъй като си беше доста горещо, някак си ми се въртеше в главата едно солидно джелато. Защо не!

Реших да свия по малките тесни улички на Сорренто и да се изгубя в тях!
Няма нищо по-хубаво от това да си в чуждо градче и да се изгубиш по уличките му!

Около мен беше обсипано с привлекателни сувенирчета – символи на Сорренто, както и приятни ресторантчета с карирани покривчици. По път видях прекрасен магазин за порцелан и реших да го разгледам. Изработките бяха уникални и изключително красиви! Как да не си вземеш!
Някак си, ми се искаше да си намеря нещо мъничко, което само да ме повика от витрината и да знам, че то е моето!
Истината беше, че изработките бяха ръчни и поради тази причина цените ня бяха особено ниски. Но все пак, аз исках … Исках да си взема нещо …
Знаете ли … Има магазини, в които независимо от цените, просто ти се иска да си купиш нещо, привлича те с красотата си и ти казва, „Моля те, купи си нещо от мен“ …
Такъв беше и моят случай в това магазинче. То самО привлече погледа ми и ме повика да вляза.
Жената там се оказа изключително любезна. Казах и, че съм дошла, защото искам нещо мъничко, нещо само за мен и ми показа едно клоунче – ама много сладко. Тя бе разбрала какво си търся и ми го предложи. Наистина беше страхотно. Беше точно онова, което търсих!
Реших, обаче, че няма да е лошо да приключа с обиколката на Соренто и на връщане, да се отбия да си го взема. Помолих жената да ми го запази, като я уверих, че със сигурност ще се върна!
Продължих да крача смело, сама  по прашните павета на Соренто и буквално изневиделица, както в приказките, пред мен изникна най-красивата джелатерия, която някога съм виждала!

Думичка няма да кажа за сладоледа, а само ще напиша, че е просто задължително, да дойдете тук и да го опитате!
През същото това време, докато се наслаждавах на прекрасното джелато, което се топеше в устата ми, някак си, телефона ми звънна международно!
Все пак, някой се е стил за мен, да ме чуе как съм …. и разбира се, познах. Отсреща се чу познатия глас на Донева, която бе решила да ме прослуша, дали съм тръгнала към Соренто. Междувременно, се бе сетила, че когато те са били там, имало някаква голяма тераса с уникална гледка и решила да ми сподели, да не я пропускам. Истината, обаче беше, че моите плаонве бяха коренно различни, а и аз току що се бях върнала от това място и такава тераса нямаше, камо ли гледка.
РАка, обаче беше упорит … (Зодия рак) И някак си ме нави внезапно, да се върна обратно, независимо от жегата, която бе увеличлила силите си, посред обяд.
И не съжалявам! Само няколко метра по-надолу от мястото на което бях преди 2 часа, съм щяла да пропусна всичко онова, за което се пее  в любимото ми Карузо, а именно гледката към Залива на СОРЕНТО!

Тук, където морето блести и вятърът вие, на една стара тераса, до заливът на Сорренто …

Сякаш, нямаше нищо общо с останалата част от Амалфийскито крайбрежие! Заливър на Соренто, издигаше гордо стените си и все едно си беше самодосттъчен и ти нашепва, че той е най-красивата част по бреговете на Амалфи и, че именно той е този, в който ти ще се влюбиш и ще искаш да се завръщаш отново и отново!
Наслаждаваш се на уникалната гледка, а в главата ти звучат думите на Карузо. Оставаше ми само да намеря старата тераса!
Още един мобект, бе вписан в листа ми за посещения на Соренто и това беше  Museo Correale di Terranova, разположен на улица Via Correale в сграда от 18-ти век.
Появи се обаче един не малък проблем – водата, която носех свърши. Сега ще кажете – ами купи си де – купи си, ама от къде .. …. Наясно ли сте, че в цяло Сорренто, нямаше нито един магазин хранителен за да си взема вода. Всичко беше само заведения. И тъй като у нас не е прието да си купуваш вода от заведение без да си седнал, незнайно защо скрупулите в мен, се обадиха, точно в най-неподходящия за това момент!
Ето още нещо, което се появява, когато пътувате сам. Сега, разбирате ли какво означава излезете от зоната си на комфорт … ?!
Жегата беше неописуема, в шишето ми оставаха 3 глътки вода и бях на път да се откажа да продължа и да се захвана да търся водя!
НО … Всичко е точно!  Тръгвах и се връщах, тръгвах и се връщах, докато финално не реших, не съм от хората, които се предават и от тези, които дават назад …. Гугъл, ми даваше дистънс съвсем близо. И продължих по пътя! След няколко минути вървене, пред мен се показа входа на музея. Две много приветливи жени ми се усмихнаха и ми посочих табелката с цените на входа. Платих си билета и веднага попитах  – Scuzi – WC 🙂 Упътиха ме от къде да мина и … какво да ви кажа, мили хора – няма по-комична ситуация. Повярвайте ми, дори сега като пиша, сама стоя и се заливам от смях … Мивката във ВЦ-то беше ли от тези дето едва шепите си можеш да пъхнеш, камо ли шише … Както казваше моят баща – на сиромаха, кога му е вървяло  … Значи сами си представете в какво положение съм изпадналам  и то заради скруполи … Но, всичко е точно!
Налях си вода по някакъв начин и тръгнах да разглеждам музея. Вътре всичко беше кллиматизирано и добре, че беше така. Навън жегата ставаше все по-усилна. Не препоръчвам Август месец със сигурност за пътуване по теюзи места, особено за хора, които не понасят жега. Иначе за такива като мен – ако има вода, ВСИЧКО Е ТОЧНО!
Но да Ви върна към музея!  … Музеят, започнал с колекции от изящни изкуства от многото къщи на семейство Кореале в Неапол и Соренто, е описан като „най-красивият провинциален музей на Италия“. Особено силни в картините от 17 и 18 век, неговите колекции са известни и с европейски порцелани (включително Майсен, Севр и Каподимонте), бохемско и мурано стъкло, релефи от ерата на Августан, мебели и неаполитански картини. Градините на вилата са красиви и също така отворени за посещение. Лично на мен особено силно впечатление ми направи колекцията от порцелан … витрини пълни с порцеланови изделия, усникални изработки.

Слизайки на 1вия етаж, обаче, независимо колко сте били впечатлени до този момент, се натъквате на няколко интересни неща, измежду които е колецията от сребърни севризи и пианото на което Моцарт лично е свирил … Тук вече загубвате всякаква представа за релания свят и се пренасята в един друг – на ренесансов барок и … още нещо!

Разходката Ви продължава, като през един от прозорците, се натъквате на невероятна гледка .. Уникална, неповторима …

Пропуснах да отбележа, че в музея, единствения човек бях аз … Сама и никой друг – уникалното време да разглеждате, да стоите колкото искате, никой да не Ви пришпорва, че трябва да тръгвате и т.н … До същия този прозорец имаше място за сядане и честно да ви кажа седнах и доста си постоях … Разбира се на хладничко. С напредването на разказа ми, все повече ще се убеждавате в това, защо е по-добре да пътувате сами . Разбира се всяко нещо си има своите предимства и недостатъци. Заплених се от соло пътуването … НО искам да Ви кажа, че определено то не е за всеки, особено, ако сте паника и не умеете да излизате от зоната си на комфорт!

Запомнете това!

След като разгледате музея вътре, излизате навън и тръгвате … на където решите.

– По кой път да поема – попита Алиса – Зависи къде искаш да стигнеш – отговори Усмихващият се котарак. – Няма значение – отвърна Алиса. – Тогава няма значение и кой път ще поемеш ..

Та в случая реших да послушам котарака и особено значение по кой път ще поема, нямаше. В далечината се виждаше морето и една тераса. Сега вече си спомнете Caruzo  –  старата тераса на до залива а на Сорренто … Е, вече знаете защо реших да поема по този път!

Алеите, обаче по които трябваше да мина бяха … някак странни и същевременно много романтични … вижте сами какво имам предвид …

Тук там, се прокрадваше някое гущерче, опитващо се да се скрие от слънцето, което между другото ставаше все по-нахално, като жегата, която се беше спуснала никак не беше малка … Не знаешх, къде ще ме отведе тази пътека, но пък знаех, че ще ми хареса! Не случайно цитирах „Алиса в Страната на Чудесата“. По време на едно това пътуване се чувствах точно като нея. Всичко наоколо ми напомняше на Страната на Чудесата.

„Какво е животът, ако не един сън“

и „Ако всичко на света е безсмислено, какво ни пречи да си измислим някакъв смисъл?” Ето го и моят смисъл … СТАРАТА ТЕРАСА ОТ CARUZO

Старата тераса на залива на Сорренто! Гледката беше просто прекрасна. Най – после я намерих!
Всъщност, нямах никаква представа, дали това е истинската тераса, за която се пее в песента, НО това бе терасата, която аз винаги съм си представяла!
Непочистена от листа, които бяха нападали по цялата земята. Всичко наоколо беше обгърнато в зеленина и прекрасни цветя. В средата имаше маса и два стола. Масата беше от онзи тип гипсово-метални, които изглеждаха сякаш току що изплетени на една кука, а по столовете бяха вплетени старинни орнаменти. Ако и вие сте от този тип романтична натура, в главата ви веднага ще забушуват онези представи за прекрасна топла лятна нощ, лек морски бриз идващ от морето, свещи, 2 чаши вино и … приятната компания на млад и изискан мъж / прекрасна изваяна девойка .. или просто любим човек! Това беше моето време да помечтая! И в същото време, да поема в себе си мисълта, че един ден,мечтата ми, ще се осъществи!
Денят, обаче преваляше и времето започна бавно да ме притиска!
А как само не ми се тръгваше и как ми се искаше да остана там …

„Пътуването е фатално за предразсъдъците, фанатизма и стеснения мироглед“, е казвал Марк Твен. Без съмнение, опознаването на нови държави, култури, парчета от световната история, кулинарни и музикални традиции, ни обогатява и променя завинаги. Някои казват, че щом човек открие радостта на пътуването, иска още и още. Едно е сигурно – пътувайки, всеки трупа ценни спомени, които са вечни, докато е жив и са богатство, което никой никога не може да му отнеме. Последното, със сигурност вече ви е познато!

А „Ползата от пътуването е да регулира въображението чрез действителността. И вместо да се мисли какви биха били нещата, да се види какви са“./ Самюел Джонсън

Време беше да се отправя към гарата. Моята обиколка бе към своя край. Душата ми беше пълна с емоции! Един такъв ден, ти помага не само да се заредиш с нова и положителна енергия, а дори да сложиш доста голяма част от мислите си в ред, защото неосъзнавайки, осъзнаваш доста неща над които си се опитвал да мислиш в сивото си ежедневие! Ще ви припомня, че водата ми беше на свършване … е свърши 🙂 Минах покрай един ресторант, но така и не се реших да влезна. Продължих нагоре. На кръговото, отново срещнах любимият ми вече полицай, с който се поздравихме като 1ви приятели. Усмихнах се, благодарих за всичко и му пожелах всичко най-хубаво! И малко преди да стигна стълбичките, които водеха до гарата – ВОАЛА – МАГАЗИН! Изтрелях се като коркова тапа вътре и директно на шанда с водата! Взех една голляма бутилка, платих я по най-бързия начин и излезнах, като мнямах търпение да я отворя. Отворих шишието и още с 1вите глътки студена вода се почувствах нов човек. Само дето недохледах, че вместо нормална вода, съм взела газирана … 😀 Аз като ви разправям, че на сиромаха кога му е вървяло … Все тая – изпих шишето до дъно и с нови сили – газ към гарата. Държа да ви споделя, че моите премеждия далеч, обаче, не свършваха до тук! Никак не си мислете, че след като утолих жаждата си, всичко ми беше наред. Застанах пред гишето за билети. „Скузи – Инглиш“ … естествено отговорът беше „NO“ … какъв да е друг :)Уно билет – Кастела Маре – все го разбраха. Запътих се към перона, но за да стигна до него, се минаваше през въпросните турникети, които чекираха билетчетата и отпечатваха на тях дата и час в който си минал. Както ви казах в началото, няма как да вляза без тази маркировка на билета, тъй като глобите са големи, а и аз принционо съм си изряден гражданин. Турникета прие билета и го „изплю“ нечекиран .. 2ри път – същата работа. Ти да видш …Огледах се аз, няма никой! До мен имаше още 2 турникета, които обаче не работеха. Ами сега – имаше едно чпвече на Минута е много …! Освен това, за да минеш трябвя да се отвори турникета. И как точно да ми на аз като онзи изплюваше нечекиран нилет и не ми отваряше стъклото да мина .. Пуста българска изобретателност … Положението, обаче граничеше с изпускане на влак. Добре, че бях посвалила няколко кг, че успях да се промуша и да мина. Аз хубаво минах, ама без чекиран билет. За мой късмет на перона се попявиха 2ма униформени служители, видимо от гарата. …“ Скузи! Буонджорно! Инглиш“ … Ама как пък и те да не говорят английски … Историята все повече ставаше интерсна …!  Как точно да обсниш, че билета ти не е чекиран, че имаше проблем с турникета и, че на стария билет има дата и час, на този няма… Започна се едно голямо ръкомахане, смесица на български и английски – така или иначе нито на единия, нито на другия език ме разбираха … сочих аз билета, показвах – ако бяхте там и гледахте от страни, със сигурност щяхте да се забавлявате много! ВОАЛА – Разбраха ме! Казаха си нещо и единия взе билета ми и написа с химикал дата и час. Подаде ми го и каза: „Но проблем“ Но порблем, ама .. Ако някой дойде да ме провери във влака … аз как да докажа, че това не съм го писала аз … ХА! По жестовете му подразбрах аз, че той е началника на влака. Пита до къде ще пътувам и му казах, че съм до Кастела Маре. Но проблем – той ще е във влака и няма да има проблем – та така се качих. Това са едни от малкото комични ситуации в които колкото и да си мислите, че с английски ще се справите вес свят, все в един момент ще се озовете в този езиков капан, в който някой няма да говори английски и тогава става много интересно!
И в крайна сметка, българския винаги помага при някой „изискани“ фрази!

„Всяко пътуване има своите приключения. Ако пътникът посети по-добри страни, той може да подобри своята. А ако късметът го отведе в по-лоши, той може да се научи да се радва на неговата“./ Самюел Джонсън

Същото онова влакче изскърца спирайки на гарата на Кастела Маре! Слязох и се запътих към мястото, където бях отседнала.  Прибрах се, взех си един душ и легнах малко да си почина. Казвам малко, защото ми предстоеше ми  разходка до Амалфи. Около 18:30 бяхме готови. Аз и моите приятели!

Бяха ми обещали, че заедно ще се качим до Амалфи, акто по път се насладим на амалфийската ривиера и за фонал ще вечеряме някъде.
Качихме се в колата и потеглихме! Пътят се заизви пред нас. Шосето ту се стесняваше, ту се разширяваше, но като цяло е доста тесен. На места дори 2 коли се разминаваха доста трудно и се налаше да се изчакват. Колата спря на един от завоите и слезнахме. Пейзажа, който се разкри пред нас и до днес е в съзнанието ми винаги щом затворя очи и се сетя … Гледки като тази, оставар завинаги в съзнанието ти и единственото, което могат да ти навяват е само прекрасен спомен и да тетласкат отново да се завърнеш!

За всички, които решите някой ден да посетите Амалфийска ривиера, държа да отбележа, че колкото е красива през деня, също толкова уникална и е в следобедните часове, когато слънцето започне да слиза и бавно да гали слъчи морето. Пейзажите, които може да ви предложи Амалфийската ривиера е вдъхновение на толкова много писатели и режисьори. Онова, което може да видите там, не можете да видите никъде другаде!

Имайте предвид, че колкото е прекрасен и колкоритен пътя до Амалфи, толкова и завоите следват един след друг. Тези, коиот не могат да пътуват, е неоходимо да се въоръжат с търпение и да се наслждават на красотата, защото си струва всеки един завой! Особено по това време на деня и особено, ако ст с половинката си!
Спряхме на паркинга на Амалфи в централната част. А сега си припомнете хилядите клипчета в това число и тези, които сте споделяли от Youtube, когато сте се прехласвали по красотата на Амалфи. Ще Ви припомня лекичко …
М да … Ето го и на живо …

Много по-красиво от колкото си го представях … А ето ги главните виновници за всичко 🙂

Едно от местата, които слабо казано надмина очакванията ми! И както традицията повелява, 1вото, което направихме е да си купим джелато …

Когато си по тези места, имаш чувството, че всеки изминал сладолед който ядеш става все по-вкусен. Този път, заложих на лемончело и пистакио. Още с 1вата хапка се влюбваш във вкуса му, който се разнася из устата ти … Мммм. Но да продължим …
Централната част на Амалфи представляваше едно млако фонтанче на един малък площад. Цялото това нещо създава нищо друго, освен една невероятно романтична обстановка. Срещу фонтана беше и катедралата Свети Андрей, която също се слави, че е една от най-красивите по амалфийското крайбрежие, но за съжалениепо това време беше вече затворена.

Със сигурност не бях особено разочарована, защото несравнимата красота на Амалфи беше далеч по-приятно изживяване! А джелатото нямаше свършване!

А удоволствието от това, да се разтапя в устата ми ставаше все по-голямо 🙂 а вкуса още по-невероятен! Амалфи е едно уникално градче, а вечерно време го препоръчвам на всеки!

Съвсем спокойно можем да го наречем най-красивият балкон на Италия! Балкон, който е надвиснал между нереално синитв води на Тиренско море и склоновете на планините Латари. Амалфи е едно от онези места, които разтуптяват сърцето на пътешественика, карат го да загуби говор и картина и само за няколко минути да осъзнае, че няма никакъв шанс – това е ЛЮБОВ ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД И ЗАВИНАГИ! Именно Амалфи дава името на цялото амалфийски крайбрежие!
Времето напредваше и започваше да се стъмва.
Разбира се, че бяхме и гладни … Когато приятелите ти са с теб, винаги трябва да им се доверяваш при избора на ресторант, така, че не ми оставаше нищо друго, освен да се доверя и заедно да се насладим на прекрасна вечеря!  Нали знаете, че докато не кусаш от храната на една страна, няма как да разбереш нищо за нея! Спуснахме се по извитите пътища на амалфийската ривиера и не след дълго, спряхме пред ресторантчето. Точно така, както съм ви разказвала – от онези готини карирани покривчици и сгушено в планинската част. И тъй като аз не съм любител на морската храна, така опитах едни от най-вкусните миди и скариди по амалфийското крайбрежие 😀 Всяко нещо си имаа 1ви път, нали знаете.

Особено, когато сте в компанията на приятели! Време е да споменем, че пътуването винаги върви ръка за ръка с храната. Травел емоциите винаги са тясно свързани освен с всичко, което Ви застига по пътя и с храната и винаги по време на път ще има нещо, което ще опитате за 1ви път независимо дали сте в своята страна или чужда! Но това е част от удоволствието да пътуваш! Естествено, неразделна част беше бялото вино, което имаше слабо казано неотразим вкус! Хапнахме изключително добре. Качихме се на колата и след няколко часа си бяхме в къщи. Обикновено тук всеки казва – как си издържала и не се измори? Знаете ли, когато целия ти ден е изпълнен с толкова много емоции, няма как да си изморен. Дори и да си легнеш, видяното през деня не ти дава и миг покой да заспиш, а затвориш ли очи, се пренасяш отново там! Емоциите, обаче далеч не свършваха!

Следващия ден беше отреден за пътешествие до едно още по-красиво място, а именно Остров Капри!
Когато си мимслиш, че си видял всичко … се оказва, че не си видял нищо! Когато си мислиш, че това място е най-красивото – Мечо Пух винаги те забива с израза, че „ВИНАГИ МОЖЕ ПОВЕЧЕ“ … Станах раничко. Уникалния вкус на италианското кафе поднови силите ми, а прекрасната кифличка ми дойе идеално за закуска! Тръгвайки за работа, моята приятелка ме оставина простанището, от където трябваше да се кача на ферибота за Капри. Не беше далеч – може би на около на 20на мин пеша. Както ви казах, всичко в този регион беше супер удобно от към транспорт. Горещо препоръчвам региона (Кастела Маре Ди Стабиа) за нощувка евентуално или в хотел в близост или RBNB настаняване. Със сигурност и цената, кокято ще платите ще е доста по-ниска от колкото където и да било, а в същото време, всеки един вид транспорт, в това число и шатъла до летището ще са ви на една ръка разстояние и няма да се притеснявате. Недостатъка може би е, че вечер няма кой знае колко къде да се отиде, но има и малки ресторантчета, колкото да хапнете нещичко. Но да се върнем на ферибота. 09:00 отплавах за Капри. Още когато ферито навлезе вътре в морето, отново се оказах на средата на изключително живописна картинка! Обадих се да чуя майка ми, за да и кажа, че съм потеглила към новата ми дестнация и след това потърсих моя навигатор за острова, а именно приятелка, която бе вече ходила и ошетала доволно целия остров!
Разбира се, вече бях на ясно кое и как работи, както и си имах собствен план, подготвен от вечерта, за това къде и какво да разгледам. Това, което бях пропуснала бе една вила, но всичко по реда си! Корабчето спря и слязох. Пътуването траеше едва 20 мин. Пристанището се наричаше Марина Пиколо или малкото пристанище. Остров Капри, се разделяше на две части. Ана Капри – най-високата му част и подножитето – самия Капри! Този грубо шлифован скъпоценен остров е бил предпочитано място за летни забавления, откакто римският император Тиберий го прави седалище на своето управление през 26 г. Почти всеки художник, дизайнер, кинозвезда, оперна дива, политик, писател, кралска особа и едър финансист оттогава се е появявал за малко на островната сцена Пиацата, описана от Ноел Кауард като „най-красивата оперетна сцена в света“. Действащ като афродизиак климат, тучни средиземноморски градини и драматични изгледи от свободните от автомобилен трафик градове Капри и Анакапри поддържат репутацията на този островен рай от 8 км2, заобиколен от изумрудено зелени води. Капри ще ви посрещне с дъх на лимони и омайни цветя и с аромат на парфюми. Капри е класа и стил ! Това са първите две думи, които ще ви дойдат на ум, още с 1вото стъпване на тази земя. Марина Пиколо е и мястото, от където тръгва фуниколяра, който ниотвежда до 1вото ниво на острова. Реших да тръгна от там, като 1ва спирка бе Градините на Августин /Giardini Augusto/. Те представляват малък парк с изключително богата растителност, който предлага прекрасни панорами над лазурно синьото море. Градините са разположени терасовидно и това прави гледките още по-атрактивни и живописни.. От там, могат да се видят и Фаральонте,известните скали на остров Капри. Слизайки от фуниколяра се озовавате на прекрасно червено площадче, където се намираще и Турситическия Информационен център, от където, ако пожелаете можете да си вземете карта, с чиято помощ, можете да продължите обиколката си.

На мен не ми беше нужна, тъй като слава Богу в Европа интернета е безплатен и работи достатъчно добре и бързо. На кратко имате предимството да се възползвате от услугите на Гугъл Мапс. Нетърпеливо извадих телефона от джоба си, написах –  Градините на Агуст и тръгнах в указаната посока. Пътят ми минаваше по тесни и криволичещи улички, които бяха изпълнени освен с много хора и с лъскави магазини за дрехи и кожени изделия на световноизвестни брандове! Островитяните,  бяха изключително любезни и усмихнати, което правеше денят ми още по-слънчев, наред със самото слънце. Не случайно го казвам, за да уточня, че жегата бе в разгара си, но пък беше и мега приятно! Естествено, че беше време за джелато … скоро не бях го споменавала. И естествено джелатерията беше пред мен. Тъй като няха идея, дали вървях в правилната посока, а джелатото беше толкова неустоимо, че дори сега, когато пиша, устата ми се пълни с вкуса му … Взех си Фрагола (Ягода) и Лемончело. Тук е момента да отбележа, че Капри е мястото, където се отглеждат едни от най-вкусните лимони се прави невероятното и известно Лемончело.

Ка мислите, дали беше вкусен …  За 1ви път  опитвах сладолед със 100% натурален лимонов вклус. Имах чувството, че пресен лимон току що бе изтискан вътре. Сега си спомнете какво ви казах … „Сладоледа ставаше все по-скусен с всеки изминал път“ … ама наистина си бе така. Попитах в джелатерията дали съм на правилния път и посочих Гугъл за Гардините на Август. Любезен мъж се усмихна и каза, че съм на правилния път и наистина след млако помалко от няколко метра ще съм на входа. Седнах в близост, за да си хапна на спокойствие джелатото и се запътих към градините. И да, само след няолко метра, се отзовах пред входа, който между другото беше само 1 евро! Малко е странно, защото се озовавате в едно малко райски кътче, а вие сте очаквали голямо пространство, но това никак не би ви разочаровало. Римския период е оставил своите следи навсякъде, запазени автентични и до ден днешен.

Искам да обърнете внимание на рисувания фаянс. Това е изкуство, което ще срещнете по целия остров. Навсякъде имаше стауи, останали от Рим.

както и страшно много цветя, донесени от цял свят! Цяла ботаническа градина!

и тук е момента да Ви открия най-голямата красота на Градините на Август … Фаральоните (Faraglioni – “купчини” на италиански)

Скъпи читателю, видяното не може да се опише с думи, нито да се представи чрез снимки, защото колкото и да са красиви, онова което видяха очите ми, не може да бъде представено! Фаральоните (Faraglioni – “купчини” на италиански) са може би най-сниманите обекти на остров Капри и са трите скални колоса, които се издигат от морето откъм южната му страна. Faraglioni di Terra е висок 111 метра – той е най-близо до сушата. До него е Faraglioni di Mezzo – 81 метра, а след това Faraglioni di Fuori – 104 метра. Гледката е живописна, а местните разказват не една легенда за появяването на коллсите. Градините на Август са исторически имот, който е бил закупен от немския индустриалец Фридрих Алфред Круп в началото на 20 век, за да построи там своята резиденция.

Круп е бил стоманен магнат, който бил запален морски биолог и обожавал да посещава Капри със своята яхта. За да стига лесно до яхтата си от своя апартамент, поръчва изграждането на този криволичещ и изключително живописен маршрут …

Ако посетите Градините на Август, ще се убедите, че не само Круп е бил запленен от това място.

Още едно от местата, в които ще се вклюбите от пръв поглед и ще искате да останете там завинаги!
Бях жадна за още и нямах търпение да продължа да разгледжам острова! Време бе да се кача до Ана Капри. За да се качите, обаче, трябва или ползвате фуниколяр или да се качите на автобус, като малката гара беше точно от страни на фуниколяра. Съобразно другите ми пътувания, се научих да си купувам двупосочни билетчета, за да не се редя на още една опашка на връщане. Не винаги, обаче това е полезно. Или всъщност е, но трябва да се ориентирате много добре и да разпитате за маршрутите. Реших да заложа на бусчето и се запътих към автпгарата.  Купих си двупосочно билетче – 4 евро за 2та и ме ориентираха къде да се спра, за да чакам автобуса.

Приближих се максимално близо до него, тъй като видо имаше доста хора и се очакваше да бъде фул – макс. Опита ми говореше, че ако искаш да седнеш, трябва да си от първите, особено, ако си на известни места по света и то в разгара на сезона … Качвайки се в автобуса, седнах на една от 1вите седалки и до мен на ъгъл, се настани възрастна италианка, видно с аристократичен произход. Добре подбраната и вникакъв случай не евтина рокля си личеше от далеч, както и нямаше как да нем и направи впечатление хубавата и коса, сресана и оформена в изискана прическа. И всичко дова, допълнено със стилна чанта и обувки на премерен ток!
На 2рата спирка, се качи жена, с лилава рокля на коколо 60 години. Етикета предполага, да стана и да отстъпя място, за да седне, но … не знайно защо точно в този момент не ми се спасваха етикети, да не говорим, че автобуса вече преливаше от пасажери!  Жената, обаче, реши, че ще се хване точно над мен и всъщност с това си движение, буквално ме затисна … Не бе особено приятно, но не казах и нищо. Опитах да се отдръпна леко, което бе почти невъзможно и все пак … При вида на тази гледка, аристократичната итаиланка ме погледна озадачително с поглед тип “ Ама защо мълчиш “ … Аз нали да не става панаир, а и щяхме да слезем скоро само се усмихнах и … Докато се усмихна аростокрацията вече беше захапала „простолюдието“ … Нямам идея какво и каза, но го каза толкова възмутено и с такъв тон, че чак на мен ми стана неудобно. Лилавата жена се видя меко казано в чудо и се почуди къде да отиде, при не толкова големия избор, но някак си вложи всички услилия да се премести – до колкото и беше възможно! Grazie, seniora – продумах аз и аристократката се усмихна, промърмори нещо като очевидно ругаеше горката лилава жена и с жест посочи, че сега със сигурност се чувствам много по-добре. Тук искам само да се опитате да си представите и моята реакция … Смее ли човек да каже нещо … тогава ми стана ясно, защо сосбено в Южна Италия Матриархата е толкова силно разпространен.
Автобусът спря и разтвори врати! Пристигнахме!
И тук започна истинското приключение!

Гледката от АНА КАПРИ, беше не по-малко забележителна и всички останали от тук нататък, бяха не по-различни, като с всяка ставаха все по-красиви. Нямам никаква идея, защо имаше статуя на слон на площадчето и то вдигнат на високо с въже и може би тук ми долипсва екскурзовода, но … със сигурност ще се сблъскате и с такива моменти – ето го и недостатъка да пътувате сами 😉 Моята първа цел на Ана Капри бе да открия известната като „Църквата с пода“ църква Сан Микеле. С помощта отново на Гугъл, закрачих по прекасните бели улички на Капри. Представете си, там всичко е бяло, жълто и … цветно.

Всъщност открих я много лесно, тъй като освен, че Гугъл показа точния път (както почти винаги), имаше и оказионни табели, макар не много правилни 🙂 Идеята е, че като стигнете до там табелата ви казва, че трябва да продължите, а всъщност трябва да завиете на дясно и ще се отзовете точно пред сатама църква.

Малко предистория: църквата Сан Микеле е построена през 1719г и е един от най-важните примери за Неаполитанското училище през 18 век. Защо толкова искаха я посетя – най-важният аспекти в нея е прочутият под, дело на Леонардо Чиаезе – един от най – важните майстори в Неапол. Изграден от мозаечни плочки (фаянс). Върху този под Чиаезе изобразява изгонването на Адам и Ева от райските градини от Архангел Михаил. Подът е невероятно произведение на изкуството и за да се запази, посетителите се молят учтиво да спазват указателните табели и да не стъпват върху него. А ето го и самият него …

За да влезете в самата църква се плаща вход 2 евро. По принцип в нито една църква или катедрала не се изисква вход, но този тук е съвсем символичен и служи за поддръжката на уникалния музаечен под. След като обиколите църквата (пода), точно до входа има извити стълбички, по които се качвате на една малка и тясна тераска, за да видите самия под от високо и да му се полюбувате. Както казах от началото, на Капри рисуването върху музайка си е цяло изкуство! Обърнете вминаие на детайлите, за да вникнете в идеята и самото изгонване! Олтарът също прави впечателение в тази малка църква, както и мини музеят, изобразяващ час живота на острова в миналото!

както и някои запазени порцеланови билейски фигури с изключителна изработка. Напускайки църквата, излизате с едно прекрасно усещане за спокойствие и топлина, с което от много малко места съм си тръгвала. Усещането е много приятно! Остров Капри все повече разтваряше вратоте си пред мен и разкриваше уникални места и забелжителности … Толкоа много и събрани в един остров!
Излизайки от църквата, побързах да задам Вила Сан Микеле – Мечтания дом на шведския лекар Аксел Мунде и моя следваща отправна точка!

През 1896 година Аксел Мунде,  успява да осъществи голямата си мечта и купува една от полуразрушените стари вили, строени от император Тиберий и сам с помощта на местен майстор построява Вила Сан Микеле.
Вилата е построена върху руините на древен паралклис, посветен на Сан Микеле (Сан Микеле, всъщност е самият Свети Архангел Михаил), следвайки серия от скици направени върху стена. Резултатът бил сграда, съставена на различни нива, като кабинета бил на 1вия етаж, а лоджията преминава през перголи и клони, за да достигне до кръгла панорамна площадка, която разкрива гледка към неаполитанския залив. Наред с лекуването Мунде посвещава свободното си време на разкопки. „Най -добрия начин за изграждане на къщата е тя да се руши и да се започва отново, докато окото не подскаже, че всичко е наред. Очите разбират много повече от архитектура, отколкото книгите. Окото е непогрешимо, стига да се осланяш на собственото си зрение, а не на чуждото.“ „Ако не си дал на хората себе си, нищо не си им дал“ – тези думи на шведския лекар и писател Аксел Мунте (1857-1949) биха могли да послужат като мото на цялостната му дейност и творчество.

А и като пример как човек трябва да живее живота си!

Ето защо, всяко соло пътуване, освен всичко останало, ти дава нов мироглед и друг поглед  не само върху теб самият, а и върху целия свят!

Аксел Мунте живее на Анакапри до 1943 г. след което до смърта си през 1949 г. живее в кралския дворец в Стокхолм като личен гост на крал Густав V. Завещава вилата на шведския народ с цел укрепване на връзките между Швеция и Италия.

Едно от най-забележителните места във вилата е сфинкса, донесен специялно по поръчка от Египет. Насочен е именно към Марина Гранде – най-красивата гледка разкривана на острова!

Точно тук си намерих и моето прекрасно месенце и тъй като имах предвидливо много време до ферибота, реших да си поседна и да си остана малко насаме със себе си и красотата на острова. Взирайки се от високо, установих, че не случайно, Аксел Мунде е поставил този сфинкс точно там и не случайно аз трябваше да го намеря!
Това е едно от тези места, на което можете да си позволите подобно „удовослтвие“ да си стоите, да наблюдавате и да останете насаме със себе си до момента в който не се трапосат банда шумни руснаци и не нарушат спокойствието Ви!

Сигурно съм стояла повече от 2 часа и след като стана ясно, че руснаците нямат намерение да си ходят, станах и продължих разходката си.

Тази вила беше меко казано Un Amore Grande или една голяма любов. Тези картини остават в съзнанието Ви дълго или всъщност … завинаги! Това място е от онези, които посетил ги веднъж, със сигурност ще искате да се връщате отново и отново!
Имах доволно достатъчно време до ферибота, така, че бавно заслизах надолу. За разлика от Сорренто, тук вече си намерих магазин за вода и ВЦ  … Стигнах до малкото централно площадче, от където имаше опции за слизане до пристанището. Аз обаче си бях взела билет за автобуса, който слизаше до Марината. Сега е момента да отбележа следното: Имаше 2 опашки – едната бе до площада на Капри с фуниколяра, а другата за автобуса до Марина пиколо. Тоест имате опция още долу от пристанището да хванете автобус директно за Капри и да направите този маршрут по обратния ред. Другия вариант е, да се качите по моя начин, но за връщане да си купите билет директно до Марина Пиколо. Нямами дея, дали ме разбрахте, но идвайки на Капри всичко ще си дйоде на място 🙂 ю

Ферибота за Кастела Маре ди Стабия, тръгваше в 16:00. Когато гоня час за нещо, обичам да съм поне 30 мин в най-лошия случай на мястото, тъй като всичко се случва. Седнах на сянка, да си почина. На Ана Капри беше идея по-хладно, от колкото на Капри.
Докато чаках фуниколяра, седнах по д едно голямо дърво на сянка и въннах да чуя тате … няма да го забравя! Това бе последния път, когато го чувах от чужбина. Обикновено винаги звънях на майка, но този път някак си исках да звънна на него!
И винаги, когато се заровя в тези редове, сълзите ми бликват, защото няколко седмици по-късно, тате вече не беше между живите!
Докато си говорихме, се шегувах с него, коментирайки японци седнали близо до мен. Тате ме пита, дали не ме разбират като говоря и се посмяхме доста. Разказах му, че тук е невероятно и след малко ще си тръгвам, но за да сляза до пристанището, трябва да се кача на малък завтобус, за който чакаха 120 човека и съжалих, че не си взех илет за фуниколяра-  въжена теснолинейка, която се нарича фуниколяр и бе мнго живописна.
Станах от дървото и се отправих към спирката. Опашката за слизане беше много голяма. Както казах – 120 човека … В един момент се притесних, дали ще успея да стигна на време за ферибота. Истината беше, че идвайки автобус,м всички се тъпчеха, ама колкото може да побере, а и колкото не може!
Слава Богу, натъпках се и аз  на автобуса и той се заизвива по склоновете на Ана Капри. Спря на площада на Капри и се запътих към фуниколяра. А там … Все едно цяла Япония се бе изсипала. Някак си се претъпках и аз, тъй като със сигурност нямаше кой знае какъв избор, за да не изпусна ферито. Настаних във фуниколяра. Ама наистина бяха много нахални … И викаха … Японска му работа – нищо не разбираш! Най-накрая влакчето спря на Марина пиколо. Корабчето ми все още не беше акустирало и гейта беше празен. Все пак имаше около 45 мин. Мина един униформен, който реших да попитам, дали тук се чака за Кастела Маре, да не объркам … но той беше много недружелюбен. Въпреки това ме взе и ме заведе до друг гейт и даде билета ми на капитана, който викаше на хората да се качват. Подкани и мен, но аз предпазливо попитах дали ходи на Кастела Маре. Отговора беше – Си си,. Кастела Маре – а върви го разбирай – и много знам аз колко пристанища има там … че и къде ще ме спре. Онзи обаче упорито настояваше, че е за Кастела Маре и … ами качих се. Това е също от онези мигове, когато не можеш да вземеш решение и слагаш главата в торбата. Горе-долу ми беше вече познато, така, че където и да ме спре, все щях да се справя и да хвана нещо за Кастела Маре или най-малкото да се върна обратно. През това време телефона иззвъня „международно“ и моя навигатор реши да ме проследи.  Според него, никога няма проблем, но според мен не беше баш така, предвид, че … „Нашия късмет, тате, нали знаеш къде е …“ както казваше тате. И те така!
Позавъртях се аз наляво надясно да видя кой говори английки. Симпатичен млад мъж, настанил се точно зад мен, дочул, че се опитвам да попитам нещо, отговори … на английски и каза да не се тревожа, че корабчето отива до Кастела Маре и когато стигнем, ше ми каже, за да сляза!
Информационното табло на това корабче не работеше, иначе всяко едно бе оборудвано с такова и изписваше всяка една спирка, и я съобщаваха по микрофон!
Веселбата продължи, типично в италиански стил … Компания от млади мъже, голи до кръста, се вихреше на съседните седалки, като вдигаха целия кораб на главата си.
Всъщност ако италианците не са шумни – кой друг …
Доста си поплувахме на връщане. Ферито пообиколи. Минахме през Сорренто и финално, кораба спря на пристанищто от където тръгнах сутринта. До тук добре … По уговорка, звъннах на моите приятели, но не ми отговориха. Опциите бяха 2 – или да търся пътя сама или да стоя и да чакам … Финално не беше толкова сложно. Времето беше супер и можех да се разходя още малко, тъкмо да разгледам и Кастела Маре. Пуснах навигацията, обаче в един момент се установи, че тя сочи назад, а аз вървя напред. Както вече Ви казах – веселбата просто не спираше! Пътя беше напред, а тя защо сочеше назад до ден днешен тъна в блаженно невидение. Запомних името на улицата на която живеят и попитх за нея. За още по-голям мой „късмет“, местните не говореха никакъв език, освен,р азбира се Италиански!
Ето и момента, в който спокойно можеш да започнеш да го учиш!
Млада двойка с ръце, крака обясни на къде да вървя и слава Богу разбрах … Беше ми изключително забавно. Реших да кривна по една тясна уличка, ама да си призная като видях, че няма жив човек там, леко ме достраша, при все, че видимо съм от смелите, но … си тръгнах отново по царския път. Издирвахме Виале Тунисиа. Важното беше, че стана ясно, че трябва да вървя само направо. В общи линии, Виале Тунисиа „затваряше“ един вид пътя и все щеше да ми е познато. Да си призная, когато си на непознато място, още повече в непозната страна и си сам и нямаш идея дали вървиш в правилната посока … определено в един момент те хваща нотка на приетснение. Но пък нали именно това е индеята на такова пътуване – да излезеш от зоната си на комфорт! Разбира се, моите приятели, никога нямаше да ме оставят и шяха да ме намерят където и да съм, но … Идеята е поне веднъж годишно да излезеш от зоната си на комфорт – това калява изключително много начина Ви на мислене. Не случайно, връщайки се от което и да е пътуване, вие със сигурност вече не сте същите. В крайна сметка правилният път сам ви намира и се озовавате на мястото, където трябва да сте, стига да запомните какво има наоколо. Важно е в дадени ситуации! Разбира се, че не след дълго, излязох на Виале Тунисиа и от там вече всичко ми се проясни!
Вечерта беше определена за Нощен Неапол или Нощно Наполи. Както знаем, Наполи е една безкрайна екзотика, красота, мафия и уникален колорит, събран на едно място.

“Виж Неапол и умри”, казал Гьоте, след като посетил града, отразяващ се във водите на Неаполитанския залив в подножието на Везувий. Неапол бил толкова живописен и неотразим, че според немския класик онзи, който веднъж види тази гледка, вече може да си отиде спокоен, че е познал най-прекрасното място.

Според италианците това е най-красивата част от страната им. Прашен, хаотичен, луд … Неапол е един от най-очарователните градове в Италия. Чаровен и красиво несъвършен. Въпреки безброй предупреждения, че Наполи е криминален, честно казано аз лично не усетих нищо подобно. Може би, защото не съм си правила труда …

Неапол е стоплица на област Кампания и едноимената провинция. Разположен е живопоисно на Неаполитанския залив, в подножието на вулкана Везувий. Основите на Неапол са поставени през 750г пр н е от гърците. През 326г пр Хр, градът е превзет от римляните. ……. На 22 Октомври 1860г. гражданите на Неапол, гласуват за присъединяването му към Обединена Италия.

Спокойно можем да наречем тази приказка „Град на контрастите“ . Изобилства от красиви вили и културни паметници. Сред тях се открияват Катедралата, замъкът Нуово и Кралския дворец.

Смята се, че посетителите на Неапол или се влюбват или се намразват в него!

Още с влизането, се усеща, че Наполи няма нищо общо с градовете, които посетих до момента. Всичко описано до тук се показва пред вас, наред с хаоса и бъркотията, особено в движението. Коли, мотори, камиони, автобуси – всичко кара на някъде, кой на където свари и иска и имаш чувството, че ред не цари в нито едно отношение. Малки мотористи порофучават покрай теб изневиделица, като нямаш никаква идея от къде изкача. Повярвайте ми, ако си мислите, че в Истанбул е ад, елате в Наполи …Изкачихме се на един прекрасен хълм с панорамна тераса, от където се виждаше цялата красота на Неаполитанския залив.

Гледката беше неописуема и едва тогава разбираш истинското значение на израза „Виж Неапол и умри“. Особено изумително е на свечеряване. Виждаш как Неапол хем се прибира за релакс, хем започва нощния си живот, Не случайно този град е на контрасти. Ще ти е нужен цял един живот, за да го проумееш. А това може да стане, само и единствено, ако имаш сърце!

След това слязохме до замъкът намираш се на самия залив, който местните наричат Яйцето, заради кръглата му форма.

До него се намира и Марината – също едно прекрасно място. Тъй като времето, обаче напредваше, ршихме да отидем и да хапнем и след което тръггнахме на обратно. На следващия ден приключението ми приключваше. Неапол беше черешката и завършека на една прекрасна седмица, изпълнена с много преживявания, различни настроения, различни места и … емоции. Емоции, които никога няма да забравя и които ще ме теглят отново към себе си, винаги, когато се сетя за това преживяване!
Обещах си един ден да се върна отново!
На сутринта станах, отпих гиреша глътка от неустоимото италианско кафе и се приготвих за път. Тук е мястото да отбележа, че не е нужно да ангажирате някой да ви кара до летището. Отново там, в Кастела Маре, минава шатъл – автобус до летището, който спира, ама буквално пред вратите на терминала, в часове съобразени с полетите и струва само 10 евро, което е нищо. Ето защо още от самото начало Ви казах, че Кастела Маре Ди Стабия е страхотно място, с изключително добре организиран транспорт до почти всяка една точка в близост около Амалфийска Ривиера, а в същото време, от към нощувка ще Ви излезе със сигурност в пъти по-евтино, особео за любителите на RBNB.
Южна Италия беше сбъдването на поредната ми мечта, намирането на нови приятели и каляването в индивидуалните пътувания. Когато имаш нужда да повярваш в нещо, започни от себе си. Човек никога не знае и не подозира какви възможности са залегнали в него, докато не излезе от зоната си на комфорт. А това става само, ако имаш сърце!

И най-важното … „ВСИЧКО Е ТОЧНО„

THE END