До Милано и назад … или как само този, който не пътува, няма да открие себе си.

„Ако отворите сърцето ми, ще намерите вътре гравирана думата Италия.“

С всяко следващо пътуване това място сякаш ме дърпа още по-силно към себе си. Колкото повече я опознаваш, толкова по-силно искаш да се върнеш. Този път прекарахме три незабравими дни в регион Ломбардия — три дни, които трудно могат да се опишат с думи.

Обиколихме Милано, Лаго ди Комо, Брунате, Бергамо и Чита Алта. Видяхме забележителности, които те оставят без дъх. Насладихме се на гледки, които не ти позволяват да откъснеш очи. Посетихме домът, в който един голям българин затваря очи далеч от родината си — Пенчо Славейков.

И, разбира се, се потопихме в италианската кухня: пица, спагети, равиоли… Добавихме и по чаша хубаво вино, опитахме местна бира, а накрая позволихме на душата си онази малка терапия — шопингът. Купихме си пръстени със Сваровски и уникални обувки от естествена кожа, от магазин с история и собственици, които са самото въплъщение на италианския стил.

Нощувахме в хотели на перфектни локации с топ обслужване. Разходихме се из луксозните улици. Потънахме в атмосферата на Италия — единствената страна, в която олющените сгради не отблъскват, а очароват.

Накратко — подарихме си онова чувство, което италианците наричат Il Dolce Far Niente: изкуството да не правиш нищо… но да го правиш по италиански.

(На снимката: Дуомо ди Милано)

НО ето как започна всичко…

Ден като всички останали. Жегата бавно нахлуваше в офиса, животът навън кипеше, а аз… аз си бях на работа! 😊 И точно в този момент ме връхлетя едно от онези внезапни прозрения, които просто не подлежат на пренебрегване: Escape… Бягство от ежедневието. А най-прекият път към бягството — както обичам да казвам — винаги, ама винаги минава през един самолетен билет.

Дестинация: Италия.

Югът и част от северната й прелест вече бяха покорени от мен. Оставаха няколко региона — и Ломбардия беше първа в списъка. Милано, Бергамо и всичко красиво наоколо. Нискотарифните авиокомпании, както винаги, бяха спасението. А не мислите, че чаках специална покана, нали? Сайтът на Wizz Air вече беше отворен, а аз прехвърлях дати и цени с бързината на ветеран в евтините полети.

И тогава — джакпот! 19,99 лв. с Wizz Discount Club. Но, разбира се… датите не съвпадаха. Отпих една глътка вода, за да се успокоя, и пак погледнах.

Имаше един сериал — „Ало, Ало!“, в който главният герой често казваше: „Ама че си глупава…“ Е, така се почувствах и аз. Защо гледам само напред? Я да погледна назад! И — voilà — всичко си дойде на мястото: 13 август отиване — 16 август връщане. Без багаж. Общо 40 лв.

Казах ви — цените бяха близки до подарък!

Но пълно щастие няма. Оказа се, че всички около мен са заети и… трябва да пътувам сама. Не, че не бях го правила, но човек винаги иска компания. Пуснах пост във Фейсбук — отново ударих на камък. Никой не искаше „неорганизирано“ приключение.

„Явно не ми е било писано“, казах си и затворих страницата на Wizz.

Да, ама… когато нещо има да стане — то просто става.

Телефонът звънна международно. И тук ви връщам към първата ми статия — тази за travel friend-овете. Обаждането беше от Дани! Колежка и приятелка, с която не се бяхме чували от векове. От онези хора, с които можеш да спиш в една стая, да мрънкаш на воля, да споделяш, да мълчиш — и пак да ти е уютно.

Видяла поста ми, където бях написала цената. Първият й въпрос беше:

„А… за 20-те лева питам 😊“

Започнах да обяснявам, но още на втората дума тя ме прекъсна:

„Събирай багажа! Отиваме.“

Казах ви — когато нещо има да става, то просто става.

За секунда не се поколебах — резервирах билетите. Добавихме по един 10-килограмов куфар и цената стана около 90 лв. на човек двупосочно. (За сравнение — автобусът до Плевен струва 40 лв.)

Следваше предизвикателството: аз, „куфарлякаджията“, да се побера в 10 кг. Нямах дори такъв куфар — тепърва трябваше да си купя… Но приключението беше вече в ход.

Останаха нощувките!

Тук идва любимата ми част — колеги, приятели и travel jokers. Звъннах на човека, който познава Италия по-добре от Google Maps — Тото (Salvatore)! Той ни препоръча Best Western St. George 4* — идеалната локация. На 20 минути пеша от Дуомо и 15 от Милано Чентрале, където спира шатълът от Бергамо.

Първоначално резервирахме три нощувки в Милано. После размислих: по-добре последната вечер да е в Бергамо — полетът на връщане беше твърде ранен. А аз ненавиждам дори риска да изпусна самолет. (Слава Богу, до момента не се е случвало, но… винаги има първи път 😊)

Тук се намеси един от най-полезните ресурси — форум Магеланци. Така се запознах с Филип Пройнов — Фичо, човек с десетки пътеписи и безкрайни съвети. Той ни препоръча Hostel BG в Бергамо — чист, уютен, близо до всичко важно и със самостоятелен санитарен възел във всяка стая. Доверих му се.

Програмата беше ясна.
Но дойде време за ориентиране.

И ето го моя „Мечо Пух“ момент. Рязко ме осени мисъл: Google Earth! Инсталирах, отворих, зададох „Milano Centrale“, после „Best Western St George“… и започнах „да вървя“ по улиците. Преминах маршрута няколко пъти — първо в 3D изглед, после в Street View. Научих всяко дърво, всяка пресечка, всяка витрина по пътя.

Магеланците описваха чудесно и шатъла от Бергамо:
Излизаш от най-десния изход, завиваш надясно — и автобусите за Милано са точно отсреща. Пред изхода — машините за билети. Всичко беше точно както го описаха.

Програмата вече стоеше перфектно подредена пред нас:

Ден 1 – кацане в Бергамо, трансфер до Милано, check-in, разходка до Дуомо и качване на покрива, вечеря, нощувка.
Ден 2 – Лаго ди Комо, пейзажи и забележителности, връщане в Милано, вечеря, нощувка.
Ден 3 – трансфер до Бергамо, Чита Алта, разходка, вечеря, нощувка.
Ден 4 – ранен шатъл към летището, полет за София.

Перфектната схема за тези дати: две нощувки в Милано + една в Бергамо.

И така… preparations: DONE.

Дани  ми беше оставила цялата организация.
13 август настъпи. Срещата беше на Терминал 1. Тя пристигна — усмивки, прегръдки — и се отправихме към гишетата за check-in…

Кацнахме на летище Orio al Serio – летището на Бергамо. И тук започна истинското приключение! Излязохме от терминала, поехме надясно, както предварително бях проучила, и още с първите стъпки навън ни лъхна онзи особен италиански аромат – смесица от жега, кафе, движение и… свобода. Точно отсреща ни чакаха празните шатъли, сякаш специално за нас. Купихме си билетите от машината, която Магеланците бяха описали до последния детайл, и след минути вече бяхме удобно настанени вътре.

Автобусът потегли плавно и през прозореца започнаха да се редят първите кадри от Ломбардия – зелени хълмове, ниски къщи с керемидени покриви и онова специфично слънце, което сякаш свети по-топло, щом преминеш границата на Италия.

След около 50 минути пред нас се изправи Milano Centrale – величествена, масивна, една от най-красивите гари в Европа. А аз… аз вече усещах, че това „бягство“ няма да бъде просто почивка. Щеше да е преживяване, което ще помня дълго.

Стегнахме куфарчетата, слезнахме от автобуса и поехме пеша към нашия хотел – Best Western St George 4*, само на 15 минути разстояние. Пътят, който бях репетирала на Google Earth, се оказа абсолютно точен. Минавахме по улиците, които вече познавах само по „виртуалните разходки“, но сега всичко беше истинско – ароматите, шумовете, сградите, хората.

Настанихме се бързо – хотела беше чист, уютен, с усмихнат персонал и перфектна локация. Оставихме багажа, освежихме се и… без да губим нито минута, тръгнахме към сърцето на Милано.

* Следваш ли насоките, да се объркаш е почти невъзможно! Излизате от изхода и тръгвате на дясно към най-крайния изход за излизане от залата за посрещащи. В дясно са машинките за билети, а точно срещу вас са и завтобусите, които пътуват до Милано и спират на гърба на Милано чентрале – централната гара на Милано. Тъй като има доста автобуси, пред всеки има човек, който те пита за къде отиваш. Казвате Милано Чентрале и ви насочват към автобуса, на който трябва да се качиш. Отивайки до него, ви посреща човек, на който казвате, че сте за Милано Чентрале. От същия този човек, си купуваш билет и се качваш в автобуса (шатъла). Както сами разбирате, няма нужда да се затормозявате да закуппувате билет от машинките. Цените са едни и същи. След кратко пътуване, пристигнахме на гара Милано Чентрале. Предварително я бяхме видяли на Гугъл стрийт вю – как изгледжа, както и пътя около нея и я познахме веднага. Огромна бяла сграда, която на живо изглежда в пъти по-внушитела и още толкова фамозна от колкото е на снимката! (На снимката Милано Чентрале)

Още преди да тръгнем, бях направила една малка, добре обмислена хитрост. „Разходих се“ по Google Street View по целия маршрут, който ни предстоеше, и започнах да правя скрийншотове на важните кръстовища и улици. На всяка снимка рисувах стрелки – накъде да завием, къде е ориентирът, кое е дървото, витрината, ъгълът. Бях създала моя собствена система от „камъчета“, като в историята за Хензел и Гретел – само че в милански вариант. Истински пътеводител за едно бъдещо индивидуално пътешествие.
(И вярвам, че това би помогнало на всеки от вас, ако решите да тръгнете сами.)

След като излязохме от летището, минахме покрай централния вход и пред нас се разкри първата истинска забележителност – Milano Centrale, една от най-красивите  железопътни гари в Европа. Тя не просто е красива – тя е монумент. Белите колесници по покрива ти спират дъха, а мащабът ѝ е такъв, че човек едва се побира срещу нея. Седнахме отпред за малко, просто да поемем гледката, да усетим онзи трепет, който само началото на едно пътешествие може да ти даде.

После тръгнахме към хотела – Best Western St. George. Благодарение на „камъчетата“ ми всичко беше лесно: ъгловата сграда – първият ориентир; големият булевард Viale Tunisia; няколко метра напред – и вече бяхме пред входа.
Интересното беше, че в реалността разстоянията бяха много по-кратки, отколкото изглеждаха от Google Street View. Колкото и да е странно, този път Интернет беше направил Милано да изглежда… по-голям, отколкото е.

На рецепцията ни посрещна млад мъж в черен костюм – изключително учтив. Намери резервацията ни, но стаята още не беше готова. Нормално – чек-инът е след 14:00. Предложи ни да оставим багажа, да изчакаме горе в лобито, но ние предпочетохме да се освежим, да сменим дрехите, и да се отправим към дългоочакваната ни обиколка на Милано.

Поискахме карта – за всеки случай.
Истината е, че едва ли ни трябваше. Аз вече познавах маршрута почти като местен – благодарение на многократните „пешеходни“ разходки по Google.

Младият мъж от рецепцията ни попита дали сме за първи път в Милано и с невероятна любезност започна да ни обяснява кои места да посетим и как да стигнем до тях. Ние знаехме, разбира се. Но го изслушахме с удоволствие – никога не знаеш какво дребно, но ценно нещо може да пропуснеш.

Преди ден Дани ми беше напомнила да резервираме предварително входни билети за Дуомото. Благодаря ѝ. Опашките там са легендарни. Билетите бяха по 25 евро – включително покрива (което е must!).
Само че… както се случва понякога, когато искаш всичко да е перфектно, се появява малка изненада. Беше резервирана грешна дата – 14.08 вместо 13.08.
Споделих случая с „човека с костюма“. Той се усмихна леко и каза:
„Няма да имате проблем. Просто ще ви сменят часа. Това, което е важно, е да сте там и да попитате.“

Благодарихме и тръгнахме.

Излязохме от хотела, завихме надясно, на второто кръстовище – наляво, после само направо. Минахме покрай зданието на Природонаучния музей, стигнахме до малкото кръгово – точно както го бях видяла онлайн – и поехме към зеления фонтан, нашият следващ знак.
И след няколко завоя, няколко малки улички и няколко въздишки по старите олющени фасади…

появи се ТЯ.
Величествената, ослепителна, бяла – Миланската катедрала, Дуомо ди Милано.

Бяха ни казали, че по това време Милано е пуст и няма много хора, но повярвайте ми — съвсем не беше така. Площада пред катедралата гъмжеше от туристи: усмихнати, дружелюбни, спокойни, всеки дошъл да усети магията на този град. Сред тях, естествено, и ние!

Запътихме се към един от полицаите, който стоеше при опашката за билетите. Обяснихме му нашия казус и той ни увери, че едва ли ще има проблем. Посъветва ни, когато стигнем до входа за предварителни резервации, просто да кажем какво се е случило — било напълно в реда на нещата.

И така, наредихме се на опашката. Не бяхме единствените с резервации, но определено избегнахме огромната линия за билети. Дойде нашият ред. Започнах да обяснявам цялата история, но девойката само махна с ръка — жест, който ясно казваше: „Няма проблем.“ И вече бяхме пред асансьора.

Честно казано, нямахме никаква идея защо се качваме в асансьор и къде точно ще ни отведе. Мислехме, че първо ще влезем вътре в катедралата, затова бяхме леко изненадани… но решихме да вървим след потока.

Нищо подобно!

Асансьорът ни изстреля направо на покрива на Дуомо Ди Милано — и пред нас се разкри такава красота, че за миг забравихме да говорим. Гледката към извитите кули, мраморните орнаменти, статуите, които сякаш бдяха над града… А зад тях — централната част на Милано, разстлана като огромна картина. Срещу нас блесна и покрива на Галерия Виторио Емануеле, за която ще ви разкажа след малко.

(Снимката е от покрива на Дуомо Ди Милано.)

Обиколката започва по терасата на покрива. Внушителните арки на този уникален бял готически щедьовър, няма как да не ви направят впечатление. Доста от колоните и орнаментите, бяха покрити тъй като се реставрират и почистват от печата на времето.

Дуомо ди Милано е посветена е на Рождество Богородично и е седалище на архиепископа на Милано, в момента Кардинал Анджело Скола. Основите и са положени от Джан Галеацо Висконти. Строителството ѝ отнема почти шест века, като тя е втората по големина катедрала в Италия след базиликата Свети Петър в Рим.

Изграждането на новата катедрала започва през 1386 г. от архиепископ Антонио да Салудзо и е завършено окончателно едва през 1805 г. Първите архитекти на катедралата са Марко Солари и Джовани Солари да Карона. Тук на 26 май 1805 г. е коронясан за крал на Италия Наполеон Бонапарт. Внушителната сграда е с височина от над 108 метра, а неповторимата й архитектура я прави истински шедьовър на човешкото майсторство. 3400 статуи красят катедралата, която е вторият по големина католически (и най-големият готически) храм в света и най-емблематичната постройка в цяло Милано. Интересен факт е, че повечето главни улиците в града стигат до или около нея. За изграждането на катедралата е използван бял мрамор, а тъй като е била строена в продължение на няколко века, в архитектурата й се преплитат различни стилове. В основата си е готическа, но има и добре разпознаваеми елементи от барока, нео-класиката и нео-готиката. Най-внушаваща е централната кула. Най-високата точка на храма, върху която в края на XVIII век е поставена позлатена статуя на Мадоната. Общата площ на постройката е 11.700 кв. м, а във вътрешния й двор могат да се съберат над 40 000 човека. Повярвайте ми, усещането пред погледа ти да се разкрие красотата на този шедьовър е неповторимо и само този, който посети дуомото, може да разбере какво всъщност имам предвид! Задължително посетете миланксата катедрала. Със сигурност няма да намерите екзивалент на това изящество. Разходката продължава като се обикаля целия покрив. Единственото, което рябва да правите и да не спирате да се наслаждавате! Съветваме ви да си вземете ветрило, особено по това време на годината и задължително – вода. Горещо е. Вървенето е доста, както изкачването и злизането по стълбите. Изкачването става посредством асансьор, но слизането е пеша по стълби. Слизането на долу е бавно, стълбите с доста и се въртят в кръг – за хора с проблем с вестибуларния апарат, може леко да Ви се завие свят. Не се препоръчва и за хора със страх от височини, макар гледката да е несравнима. Заслизахме надолу. Криво-ляво преодоляхме стълбите, и се озовахме във вътрешността на Дуомото. (Дуомото отвътре)

Ако трябва да бъда честна, именно тук изпитахме леко разочарование. Когато отвън стоиш пред нещо толкова величествено и внушително като Дуомото, неизбежно очакваш, че вътрешността му ще бъде не просто впечатляваща, а направо двойно по-забележителна.

Да, ама… не. 😊

Вътре катедралата не беше нещо, което да ни остави без дъх. В голяма степен напомняше на много други катедрали, които сме посещавали през годините. Разбира се, разходихме се, огледахме всичко и опитахме да уловим онова усещане за святост и величие, което отвън сякаш те удря в гърдите.

Решихме да се наредим и на опашката за криптата — мястото, където се пазят тленните останки на Свети Чарлз Бормео. Видна фигура в католическата църква и бивш архиепископ на Милано! Вътре въздухът беше тежък, почти неподвижен, а пространството — мрачно и притихнало. За жалост и там не успяхме да видим почти нищо. Достъпът беше ограничен от решетка, а отворът, през който можеш да надникнеш, позволява само бегъл поглед към светеца.

(Дуомото отвътре)

Часът вече минаваше 13:30. А предвид, че не бяхме хапвали от момента, в който излетяхме от България, решихме, че макар душевно сити, е време да задоволим и физическия глад.

Предполагам, всички сте чували израза „Кеф цена няма“.
Запомнете го добре. 😊

Излязохме от Дуомото и се запътихме към едно прекрасно ресторантче точно отсреща. Всички пишат и описват колко скъпи били заведенията около катедралата. Отново ще ви напомня — „Кеф цена няма“. Колкото и да е сметката, със сигурност няма да е милиони! А и, съгласете се, не всеки ден човек има възможност да обядва, наслаждавайки се на гледката към Дуомо ди Милано.

Заведението се казваше Gelateria Ambrosiana. Препоръчвам горещо!
Невероятно приготвените спагети „Карбонара“ се топяха в устата. Както може да се досетите, нямаха нищо общо с тези, които си приготвяме в България. Искайки да опитаме от всичко, допълнихме поръчката с пица „Четири сирена“, два огромни сладоледа, чаша наливна бира и чаша бяло вино.

Няма как да седнеш да се храниш в Италия и да не си поръчаш чаша бяло вино.
Просто… няма как.

За всички, които с нетърпение очаквате да разберете, колко платихме за всички това в ресторант срещу миланската катедрала – 75 евро тотал или иначе казано 40 евро на човек. *Много е важно, ако искате да еквивалирате цените с тези в България, никога да не преравнявате местната валута с българската по курса и. Сметката на стандарта е много по-проста. Сядане в България на заведение – между 30 и 40лв. Сядане в Милано срещу величествената катедрала – 40 евро. Както и да го въртите, цифрата е все 40 😊 Сега разбирате ли 😊 Доволни от първите си стъпки в Милано, се отправихме към Castello Sforzesco Di Milano или замъка Сфорцеско, който се намира само на 10 мин пеша от катедралата, продължавайки само направо. (Кастело ди Сфорцеско)

Пътьом минахме покрай още куп магазини за обувки с нечовешки намаления, но… да се върнем на двореца. Кастело Сфорца е построен през XV век от херцога на Милано Франческо I Сфорца върху руините на стара крепост, издигната век по-рано от Галеацо Висконти. Интересното е, че Висконти изгражда крепостта не толкова за защита на Милано, колкото от страх от собствения си брат Барнабе, с когото делят управлението.

Когато династията Висконти угасва със смъртта на Филипо Висконти, крепостта е разрушена и именно върху това място Франческо Сфорца издига новия замък, който се превръща в резиденция на миланските херцози. Построен е с ровове и две кръгли кули, в които в миналото са се съхранявали водните запаси на замъка. А стените му някога са били украсени от едни от най-големите умове на епохата – включително Леонардо да Винчи.

Днес дворът е превърнат в невероятно красив парк – зелени, идеално окосени полянки, чистота, ред и спокойствие. Правеше ни впечатление и колко грижовно е направено всичко: специални места за домашни любимци, обособени зони за вода и тоалетна – всичко помислено.

Ние, като пушачи, решихме да седнем на някоя полянка и да запалим по цигара. Оглеждаме се – никой, ама никой не пуши. Тук е моментът да отбележа, че там хората масово не пушат. Дори когато сядахме в заведения – макар навън – винаги питахме дали изобщо е позволено, защото не виждахме нито един човек с цигара. Естествено, не запалихме.

Просто си избрахме една красива полянка, легнахме на нея и се насладихме на момента – чисто, спокойно, подредено, без боклуци, без кучешки акита… истинско удоволствие.

Много прилича на парковете в България, нали? 😊 Навсякъде хора бяха налягали по тревата, смееха се, говореха си, хапваха, почиваха и просто се наслаждаваха на спокойствието. И ние имахме нужда от такава пауза, защото… да си признаем — скоро не бяхме вървяли толкова дълго, а и краченцата ни определено не бяха подготвени за килцата, които бяхме натрупали напоследък (хахаха).

Голяма част от залите на замъка са превърнати в галерия и решихме да го разгледаме само отвън. Обиколихме двора, полежахме си още малко на тревата и поехме към изхода. Както вече казах — Дани е от онези травел-френдове, с които дори тишината е приятна. Не е нужно да говориш непрекъснато, за да ти е хубаво.

Пред самия дворец има невероятно красив фонтан, който сякаш „позира“ на всички туристи. Естествено, и ние си направихме снимки там — няма как да пропуснеш такъв фон!

Сляхме се с тълпата и поехме обратно. За накрая бяхме оставили едно от най-емблематичните места – Галерия Виторио Емануеле. По пътя, както вече споменах, минавахме покрай безброй магазини за обувки. Намаленията бяха жестоки, но… нищо не ни „викаше“ да го вземем. Нали го знаете онова усещане – когато нещо не е твоето, просто не е 😊

Малко по-нататък се озовахме пред Миланската Ла Скала – величественият театър, построен по проект на Джузепе Пиермарини през 1776–1778 г., на мястото на църквата „Санта Мария дела Скала“, от която идва и името му. Отворил врати на 3 август 1778 г. с операта на Антонио Салиери, той днес е една от най-знаковите сцени в света.

Съвсем наблизо е и музеят на Леонардо – оставихме си го за следващия път. (Винаги трябва да има по нещо, заради което да се върнеш отново!) Разгледахме сградата отвън и продължихме. Искахме този ден да попием възможно най-много от града, защото за един ден е невъзможно да влезеш навсякъде – важното е да усетиш духа.

И тогава, само на няколко метра от нас, се показа блестящият силует на онова, което бяхме видели от покрива на Дуомото – сградата, построена във формата на кръст: невероятната Галерия Виторио Емануеле.

 

 

 

 

 

 

 

Галерията „Виктор Емануил“ е престижен търговски пасаж в центъра на Милано, Италия. Свързва площад Пиаца дел Дуомо с оперния театър „Ла Скала“. Носи името на Виктор Емануил II, крал на Италия, който я открива тържествено на 1 януари 1878 г. Освен заради впечатляващата архитектура, си заслужава да посетите тази галерия и заради сбъдването на желания. За съжаление архитектът на галерията Джузепе Менгони има трагична съдба. Той пада от покрива на сградата едва няколко дни преди нейното откриване, но въпреки това, успява да види успеха на своето творение. Както Ви споменах, търговският център има формата на латински кръст, висок е 47 м, а куполът му е изграден от желязо и стъкло, като в центъра се образува осмоъгълен площад. Именно там се събират 3 от 4-те герба са на трите столици на кралство Италия: вълкът е символът на Рим, бикът на Торино и лилията на Флоренция. Милано е изобразено с бяло знаме с червен кръст. Поглеждайки надолу, върху символа на Торино – бикът, ще видите, че топките му са доста вдлъбнати. Това никак не бива да ви очудва. Предание гласи, че ако си намислиш желание, стъпиш върху тях и се завъртиш на пета в пълен кръг, без да паднеш – желанието ти ще се сбъдне. За доссетливите – разбира се, че се завъртяхме. Сега чакаме да ни се сбъднат желанията 😊 (Бикът)

По отношение на лъскавите магазини, за да влезеш в тях, ти трябва освен смелост … и дебела кредитна карта 😊

Е, ние не бяхме от тези с дебелите кредитни карти, но със сигурност не ни липсваше смелостта да влезем в някой от тях и поне да погледаме 😊

След като сбъднахме желанията си по милански и се позавъртяхме на прочутия бик – време беше да се понасладим и на самата галерия. Мястото е като малък, луксозен свят – витрини, които блестят, аромат на кафе, елегантни хора, а под краката ти – история. Макар че беше пълно, не усещахме хаос, а някаква подредена, италианска елегантност.

Разгледахме, поснимахме, полюбувахме се на купола и на светлината, която пада отвисоко и прави всичко още по-красиво. Ако можехме, щяхме да останем още, но крачетата вече започнаха да протестира т… Време беше да се отправим към метрото и да се приберем към хотела – все пак денят беше дълъг, изпълнен със забележителности, смях и… сбъднати желания (надяваме се 😊).

Милано е от онези градове, които не се опитват да те впечатлят – просто го правят. А ние вече знаехме: тук ще се върнем отново. Един ден. За онези места, които оставихме нарочно…

Тъй като полета ни от София беше много ранен, късния следобях вече се почувствахме поуморени и решихме да се приберем в хотела, да си вземем стаята, да хвърлим по един душ, да си починем и над вечер да се отправим към т.нар венециански канали в Милано, където да седнем и да вечеряме. Така и направихме. Върнахме се в хотела. По път се насладихме на уличните музиканти, които изпълняваха прекрасно различни произведения на любими класици! Стаята ни беше готова и ни чакаше. Беше на 4тия етаж. Качвайки се и слизайки на етажа, ни направи впечатление, изключителната чистота навсякъде. Всичко светеше, изчистено и подредено. Стаята беше малка, но напълно достатъчна – чиста и уютна Банята заредена със снежно бели хавлии, аксесоари и козметика. Не случайно заложихме на веригата Best Western и се вслушахме в препоръките на Тото, тъй като това е верига с доказано световно качество и трудно може да има изненади! *Съвет: Когато избирате хотел за екскурзия, колкот и да го ползвате само за душ и спане, все пак хубаво е и да Ви е комфортно. Също така, когато сте на индивидуално пътешествие и нямате организирани трансфери, хубаво е хотела да бъде с добра локация. На кратко: Платете малко повече пари, но те ще компенсират с удобство във всяко едно отношение! Единствения недостатък е, че самия хотел се намира на главен булевард, по който се движи трамвай до късно вечерта, но повярвайте ми, когато си изморен, това е най-малкия проблем 😊 Оправихме се, дремнахме половин час, станахме, освежихме се и бяхме готови за … нови предизвикателства. На рецепция вече беше много приятна и в същото време също толкова сериозна девойка, която попитахме как да стигнем до венецианските канали. В този момент, покрай нас мина един мъж, който докато девойката ни обясняваше, той на чист български се обърна към нас и ни попита – какво ни интересува, за да ни обясни 😊 Винаги съм казвала, че съм късметлийка 😊 Обясни ни, че за да стигнем пеша е около час. На кратко – автобус или метро. Попитахме за такси, но каза, че няма смисъл тъй като е около 20 евро, а метрото – 2, но трябва да направим смяна. Метрото беше съвсем близо до нас и решихме да се възползваме. *Тук искам да ви обърна внимание да внимавате от къде ще се качите, защото и на отиване и на връщане, на прекачването объркахме трена. В едно такова пътуване, комичните ситуации просто са неизбежни! Внимателно гледайте схемата на входа за станцията. Бялата част е изминатото разстояние. Билети се купуват от автомата, като вземате за една зона. На отиване при прекачването не погледнахме схемата и тръгнахме на обратно. Разбира се, Дани каза, че се оправя по метрата и аз дори не поглеждам какво се случва, докато в един прекрасен момент тя не ми зададе въпроса „ Ама, Креми, ти не мислиш ли, че се движим в обратна посока“ Е, аз няма как да мисля каквото и дабило, тъй като изобщо не следя какво се случва. Стана ми смешно и двете заапочнахме да се кикотим, а метрото си вървеше. Случва се сега – както казах комичните ситуации са просто неизбежни! Слязохме на 1вата спирка и от там отидохме на дугия изход, за да хванем правилния трен. На отиване ни дойде малко, за това и на връщане повторихме същата работа, но поне беше забавно и винаги гледахме от забавната страна. Така де, защо да не се повозим на метрото 😊 платии сме си (хахах). А и ако не се бяхме объркали, сега нямаше да имам какво да Ви разказвам. За да стигнем до каналите, използвахме навигацията, тъй като те се появиха в движение в плана. *Винаги програмата на едно пътуване може да бъде нарушена. Хубавото е, че в Европа интернета Ви е според плана, кокто покзвате – в моя случай безплатен и неограничен. Беше пълно с народ и сергии със всякакви джунджории. За кратко се пренасяш в друга атмосфера – на малкия италиански квартал 😊

Седнахме в малко ресторантче до самия канал – Forno 21. Намира се като слезеш от моста и завиеш на ляво. Колкото бе малко, толкова и кипричко. Каррианите покривчици, цветенцата на масата и разбира се приветливия и усмихнат персонал! Поръчахме си пици. Аз лично съм по бирата, а Дани си поръча бяло вино. Ресторантчето се състоеше от не повече от 10 маси отвън и 5-6 вътре. Едва изчакахме да се освободи една и седнахме. Установихме, че по всяка вероятност става дума за семеен бизнес.Майката и бащата бяха типичните италианци! Откроихме и сина им, който беше точно копие на баща си и който всъщност ни обслужи и ни взе поръчката! Възхитени бяхме от приветливия тон, гостоприемствотои топлото посрещане! Изключително усмихнати и любезни хора. Пиците бяха слабо казано ВЪРХОВНИ! Чувастваш се специален от обслужането и за миг дори се усещаш като италианец. Достигаш до онова усещане, за което Ви разказах „ Il Dolce Far Niente – by Italien people” или Изкуството да не правиш нищо и да го правиш добре – описано от италианците!

3ма човека (майката, бащата и сина) въртяха цялото ресторантче. Имаше и едно момиче, което им помагаше. Макар да беше пълно, не видях по масите мръсни чинии, оставени и неотсервирани маси, мръсен пепелник или събрани празни чаши. Не видях и накой да чака за сметка или за поръчка. 3ма човека, на 16 маси. В момента в който хапнеш и приключиш, като това го посочиш с поставянето на ножа и вилицата в чинията – тя се отсервира. Всичко беше – както казваш майка ми – по правилата на ресторантьорството. Също, както в България, нали 😊 Да, някой ще каже, много ясно – като са толкова малко маси – повярвайте ми това обслужване наблюдавахме и в по-големи ресторанти, в които сядахме и по-нататък в нашето пътуване. Единсвения недостатък беше, че имаше доста комари, но жената се качи в къщата непосредствено до заведението (вероятно тяхната) свали и запали спирали и раздаде Аутан на всички. Извини се, при все, че тя няма никаква вина за това, че комарите са решии да ни ядат – и се усмихна. Всички клиенти отговорихме на усмивката и и казахме, че нямапроблем. Но да се върнем на вечерята! Най – добре похарченте пари за храна. Сметката ни беше около 50 евро за двете – по 25 евро на човек. Пица, вино и пица и бира. Пропуснах ли да кажа, че пицата беше току що приготвена, месено тесто, а не замразено и ни я донесоха прясно изпечена – гореща 😊 Хапнахме и тръгнахме да се прибираме. Следващия ден, беше не по-малко вълнуващ, тъй като предстоеше пътуване до езерото Комо. Мисля, че не е нужно да споенавам, че в метрото отново объркахме спирките и се повозихме … Смятам, че вече сами ще започнете да се досещате за тези неща 😊 Стигнахме до хотела. На рецепция, попитахме двойката как да стигнем до лаго ди Комо. В магеланците пишеше, че няма директен влак от Милано чентрале, а когато отворихме да проверим, не само че имаше, а и бяха на често. Явно са настъпили промени или може би ги пускат само за сезона. Та – за всички, решили да посетят Комо, от Милано чентрале, в сезона има доста и в удобни часове влакове – директни, без прекачване в Монца. Момичето отвори сайта на Трениталия, провери и ни разпечата разписанито за отиване и връщане, сутринта до обяд и от 16:00 до 20:00ч., като подчерта САМО директните! Качихме се в стаята си Бяхме каталясали. Легнахме и заспахме на секундата. Ден 2ри: Лаго Ди Комо На следващия ден, станахме рано – около 6 сутринта, за да хванем влак за Комо. Отидохме до гара Милано Чентрале. Още като влезете и се качите нагоре по стълбите, ще видите автоматите за билети. (такива има навсякъде из гарата) Изберете този, на който пише Trenitalia – това са държавните железници. Най – отдолу има опция за избор на език – задавате английски език. От там избирате arrivals и избирате Комо (местоположението което искате да отидете). Избирате час – примерно от 08:00 до 12:00 и давате ок – излиза ви разписанието на всички влакове в този диапазон. Имате опция да изберете 1ва или 2ра класа. Разликата беше около 3 евро и за това избрахме 1ва класа. Избирате часът, който ви устройва и от там ви пита – дали ще платите кеш или с карта – избирате кеш и пъхате банкнотата или монетите. Има и опция да отбележите, ако искате повече от един билет и накрая ви дава тотала. Най – отдолу, в прозрачното прозорче, принтира билетите и ги пуска, след което и рестото, ако има такова. Разгледайте си билета. На него пише (на нашия поне) в 10:10ч, номера на влака (treno), carrozza – номера на вагона или както се смеем в коя каруца си (хаах) и номера на мястото ти във вагона, като над мястото пише дали е от към прозореца или от към пътеката. Ако имате още време до влака, може да разгледате магазина на Сваровски, в който има уникални бижута и все ще си намерите нещо по джоба 😊 Ние си купихме пръстени – женска му работа 😊

Съвсем, като в Бг, нали 😊 Също така има написани датата и часът. 10 мин преди тръгване, на таблата изиза кой номер влак е за Комо, в колко часа часа, на кой коловоз ще бъде композиран, като коловозите са наредени един до друг, само гледате номера. Непосредствено преди да се качите, НЕ ЗАБАВЯЙТЕ да си чекирате билета на машинката и след като го извадите, погледнете дали има отпечатан надпис с датата и часа на страната на която сте го пъхнали. Това е все едно е продупчен билета и вече можете да се качите. На мониторите в купето се изписват спирките и можете да си ги следите, а също така и се съобщават по говорител. Пътувахме през изключително зелени и живо *Пропуснах да кажа, че билета ни за Комо, беше букнат до гара Сан Джовани, тъй като е най-удобна! Слязохме от влака и се отбихме в инфо бюрото. Там ни дадоха карта и ни обясниха, че от гарата, вървим право надолу и ще излезем на крайбрежната улица, от където тръгват фериботите за Беладжио и от където можете да разгледате катедралата в центъра. Слизайки надолу, минахме през много красив парк със статуя на 2 ръце.

От там, надолу като слезете, на 2рата пресечка на левия ъгъл, има адския магазин за обувки, собственост на възрастни обущар и съпругата му – страшно мили хора. Купихме си страхотни обувки естествена кожа и подметка от естествени материали и щастливи продължихме към крайбрежната.

Излязохме на един площад, на който имаше статуя на Алесандро Волта.

Продължхме в дясно по малка уличка и пред нас блесна красотата на Лаго Ди Комо.

Часът беше около 11:30. По път, решхме, че ще отидем до Беладжио, но там организацията много не ни допадна. Опашката беше страшно голяма и само чакането, щеше да ни отнеме около 2 часа. Отделно часовете не са много удобни. Варианта за връщане беше само споследния ферибот в 18:30, което не ми се искаше. Магеланците също описаха, че една такава разходка е малко рискована и за предпочитане е да се направи нощувка в Беладжио, в противен случай, вероятността да изтървеш ферибота за връщане е много голяма.

Обикновено нищо не оставям за последно, особено транспорт, тъй като всичко се случва. След около 20 мин висене, решихме, че няма смисъл защото докато отидем и трябва да се върнем. Оттеглихме се от опашката. Варианта за корабче е да станете много рано и да отидете до Комо и да си вземете билет едни от 1вите (бързо корабче – 1 час) и да се върнете навреме – или ако успеете да си букнете билета онлайн. Ние за това не се бяхме сетили и не го проверихме като опция. И така решихме да останем на Комо. Седнахме да се полюбуваме на езерото. Лаго ди Комо е езеро с ледников произход в Ломбардия, Италия. Има площ от 146 km², което го прави третото най-голямо езеро в Италия, след Лаго ди Гарда и Лаго ди Маджоре. С над 400 m дълбочина то е едно от най-дълбоките езера в Европа и дъното на езерото е повече от 200 m под морското равнище. След кратка пауза, се отправихме към музея на Волта – влязохме го разгледахме, но тъй като физиката, никога не ни е била сила, не се впечатлихме.

Дано някой не си каже – тия па от нищо не се впечатляват. Не е така 😊 Езерото е уникално красиво и да седнеш на брега му, да се любуваш на тъмносиния цвят на водата е едно от малкото незабравими изживявания по тези места.

След като излязохме от музея на Волта, се отправихме към фуниколяра, който се качваше до Брунате, където се намира домът, в който големия бъгарин, поет и общственик Пенчо Славейков, затваря очи далеч, прокуден от родната си. Вилата се казва Белла Виста. Опашката и на фуниколяра беше малко по-малка и ние се наредихме. Билета беше на цена 3 евро. Гледката от фуниколяра наподобава гледката на Капри, но всяка по себе си е сама очарователна!

Изкачвайки се, имаш възмжността да се насладиш на уникалната природа и езерото от високо. За тези от Вас, които не знаят какво е фуниколяр, това е влакче, „дърпано“ от стоманени въжета, които се задвижват с ролки. Оникновено се използва при изкачване и спускане. Един вид на принципна на лифтовете, но под формата на влакче 😊 Фуниколяра спря и ние слязохме. Тръгнахме надолу в търсене на вила Бела Виста. След като слезете на улицата и се насладите на уникалния пейзаж на Лаго ди Комо и зеленината около него, на тази спираша дъха гледка и природа, тръгваш на дясно и вървиш само направо и пътя те отвежда до въпросната вила. Намерхме я и видяхме мемориалната плоча на Пенчо Славейков.

„Било е писано смъртта да застигне Пенчо Славейков в красивото градче Брунате на брега на езерото Лаго ди Комо във вила “Беллависта”. Собственикът на вилата Лучини си спомня, че поетът хапнал в последната си вечер риба с грах. След като се качват в стаята си, на Славейков му прилошава. Към полунощ заспива, но рано сутринта събужда Мара Белчева (жената, която затваря очите му) и казва: “Ставай, зле ми е …Свърши се…” Повиканият лекар още с пристигането си установява, че няма надежда. Довеждат свещеник, но Славейков отказва да се изповяда и причести. Към 10 часа на 28 май 1912 г. поетът изпада в безсъзнание. В един момент погледът на умиращия изведнъж се прояснява. Иска да каже нещо, а не може. Мара му дава лист да пише – не може. Неочаквано устните му отронват със сетни сили: “Светлина!”. Мара разтваря завесите, той потрепва и издъхва, а в този миг слънцето залязва. След като започват да пристигат съболезнователни телеграми и официални лица, соствениците на вилата, разбират едва тогава колко голяма личност е покойникът. За съжаление, вилата беше затворена за посещение и ние само можехме да предположим коя е терасата на стаята, в която е издъхнал, открила последната гледка пред очите му. Тази гледка до някъде наподобява България и нейната природа и решихнем че може би това е причината да избере точно тази вила за своята смърт. Прочитайки мемориалната плоча, дори се просълзихме, защото осъзнахме какъв народ сме … Но това е друга тема! Поклонихме се и се качихме до малка катедрала, намираща се непосредствено отгоре. След това, решихме да хапнем тъй като минаваше обяд. Желанието ни беше да обядваме във вилата, тъй като видяхме, че има ресторант. Имаше опънат колан и бележка, моля не безпокойте клиентите. По всяка вероятност, се имаше предвид, че много българи идвайки тук искаха да влязат и да разгледат вилата и това явно обезпокоява клиентите и коланът еше сложен за това. Ние се приближихме и бяхме посрещнати с въпроса – Can I help you? Позфравър Buonjiorno и любезността бяха изцяло спестени. Попитахме дали може да обядваме там и едва тогава махнаха колана. Много странно, камо ли да влезеш във влата. В менюто нямаше нищо особено, а и отношението на момичетата беше странно към нас и решихме да станем. Малко по-надолу си купихме уникални човечета с шапки от шишарки, ръчна изработка и отидохме в едно ресторантче на панорамната площадка, където седнахме.

Сервитьора, обаче само ни връчи менюто и след това забрави да се появи. Станахме и от тук, като явно не бе писано да хапнем на Брунате. Разгледали и насладили се на гледката и уникалните пейзажи, които за винаги ще останат в сърцата ни, решихме да слезем и да хапнем в ресторанта на брега на Комо. Лазанята беше просто съвършена, а бирата – такава не бях пила – уникален аромат на билки, а вкуса – несравним! Препоръчвам горещо!

Със сядането ни донесоха мини чашки с шампанско а със сметката лимончело. Платихме около 45 евро тотал за двете. Полюбувахме се още малко на езерото и се отправихме към гарата. Взехме си билет, но какво ни направи впечатление – на идване билета беше 15 евро, на връщане, 7.50 – отново директен влак до Милано. Погледнахме, обаче, но се оказа, че билета за този час е отворен, с отворен час и дата, независимо, че зададохме в машината. На самия биет не пишеше нищо нито на полето за дата, нито на полето за час. Просто го чекираш след като го издадете от машината. Обърнете внимание отново на принта, тъй като понякога мастилото на апарата свръшва и не принтира. В такъв случай, намерете работещ апарат. Изскърцва, все едно принтира, но не отпечатва нищо. • Ако все пак не намерите работещ апарат, обърнете се към служител и обяснете случая. (В Соренто ми се случи и говорих с униформен, който извади химикал и ми написа на билета, след което се подписа и каза да не се притеснявам, че ой ще бъде във влака, ако има нещо) И така тръгнахме обратно към Милано. На връщане, аз бях твърдо у бедена, че влака ще направи прекачване в Монца и Дани на Монца каза, ей сега ще обявят Кремена да слезе от влака и да се прекачи (hahah) Прибрахме, се взехме по един душ и излязохме да хапнем. Вечеряхме в 3те грации – ресторант на гърба на катедралата. Няма смисъл да обяснявм, че пицата беше невероятна, а бялото вино повече от прекрасно! Вечерно време катедралата е още по-красива, тъй като цялата е обляна в светлина, а също така и пиацата! След вчеря седнахме отпред, за да погледаме и след малко тръгнахме да се прибираме към хотела. Аз лично не обичам тъмното, особено, когато сме 2 жени и особено в чужда държава. Със сигурност ситуацията погледната от страни, е била не по-малко комична от метрото, тъй като не спрях да се оглеждам и да си внушавам, че някой върви зад нас, а Дани се заливаше от смях. Прибрахме в хотела, легнахмме и заспахме. С това прикючението Милано – Комо приключи. На следващия ден пътувахме за Бергамо, където беше и последната нощувка. Ден 3 Бергамо: Сутринта станахме рано – около 6. В 7 закусихме, взехме си багажа, платихме градската такса на рецепция и се запътихме към гара чентрале Милано, посока Бергамо. Тук е времето, да отбележа, че в Букинг, понякога тези градски такси, подвеждащо е описано, че са включени в цената. Реално, когато плащаш, само ти ги блокират в картата, без да ги дърпат, но оставаш с такова убеждение, тъй като предварително си прочел, че са инклудет. И така – процедурата по влака, вече е ясна. Взехме билета и се отправихме към перона. Влака беше композиран и 10 мин преди отпътуване, отвориха вратите. Обръщам внимане, че освен на перона и таблото, на самия влак, също е написано направлението. Макар отново да взехме 1ва класа, влака не беше толкова добър и все пак в пъти повече от нашите в България. Тръгнахме и след около час вече бяхме на гарата в Бергамо. Безкрайни благодарности на Фичо от Магеланци! Излизаш от гарата и тргваш само направо. По пътя ще видите голяма рекламна табела на Hostel BG, с указателна стрелка. Разбира се, за всеки случай, аз бях извадила скрийовете и последвахме стрелката. Излизате на едно голямо кръстовище, след около 10 мин и отново виждаш указателна табелка с надпис Hostel BG и стрелка на ляво. Завихме и само след няколко метра вървейки покрай сграда с кафеви тераси, завихме на дясно и веднага видяхме нашето място. Още с влизането, ни посрещна много любезно младо момиче с перфектен английски и италиански акцент 😊 Дадохме личните си документи за чек ин и тя ни съобщи, че стаята ни вече е готова. Намирахме се в много приятно фоайенце, боядисано в различни цветове, а през прозорец с типичните зелени капаци, забелязахме мега якото дворче с маси и столове, боядисани също в най-различни свежи цветови гами. Девойката, обаче ни съобщи, че трябва да платим сити такс, която, обаче вече не бяхме платили или поне така пишеше в Буккинг. Каза, че ние не сме им 1вия случай на БУКИНГ и, че те не дърпат парите, а само ги задържат, тъй като дават избор на клиента да ги плати и тук на място. Проверихме и наистина се оказа, че парите са само блокирани. Момичето ни обясни, че на рецепция има човек до 23:00. И сутринта от 8. Когато напускаме, няма да има никой на рецепция, за това любезно ни помоли, да оставим кключа си в една малка кутия тип лондонска телефонна кабинка, като пуснем кключа отгре. За да излезем,1вата врата е отворена, но за да отвриш 2рата, има червен бутон, който натискаме и вратата се отваря. Поискахме карта на Бергамо и се оказа, че главния булевард е точно над хотела – булеварда от който дойдохме, а спирката за Чита Алта и летището тчно на ъгъла – 5 минути иначе казано. По-добра локация от тази, не можехме и да си представим! Взехме ключа и се качихме. Стаята беше просто прекрасна. Дори в пъти по-голяма от Бест Уестърн, а хотела уникален. Навсякъде разични цветове, по земята – паркет, на стената нарисувани разни картинки весели и стена, до която беше поставена кофичка с тебешири и на която пишеше Hello, Holla и ние написахме Привет от България – на български. Всичко в стаята блестеше, климатик, голяма и широка баня, изключително чисто, а чаршафите светеха, дори решихме, че са чисто нови! В отзивите прочетохме за шумни съседи, но такива просто нямаше! Беше си тихо и спокойно. Оставихме багажа и тръгнахме. Отидохме до спирката, но никъде нямаше автомат за билети. Видяхме едно момче и го попитахме. То не знаеше и ни посъветва да вземем от автобуса – там има автомат. Любезна възрастната дама до него, чу разговора и ни посъветва да проверим в будката за вестници. Оказа се, че там наистина има билети. Пенсионерите, ще спасят света  Купихме. Автобуса дойде и се качихме. Решихме да отидем до върха – последната сирка на Чита Алта или в превод високия град и от там да започнем надолу своята разходка. За да стигнем до върха, отново използвахме фуниколяр. Автобуса продължи нагоре. Минахме покрай страхотни вили, високия град, започна с уникален парк и стени от които се виждаше целия град Бергамо. Слязохме на последната спирка и седнахме да пием кафенце, за да разгледаме картата и забележителностите.(Чита Алта)

Започнахме от ботаническата градина, тъй като беше на най – отдалечената точка и от там тръгнахме да слизаме надолу. Бяхме набелязали още и пиаца Векия и Базиликата Санта Мария Маджоре. Изкачихме се до ботаническата градина. Градината се намира във високата част от градчето върху площ около 2400 кв.м. и с приблизитено 1200 растителни вида. Подразделение на ботаническата градина е и “Долината на биоразнообразието” разположена в околността на манастира Астино. В тази част е разработена градина с ядливи видове, която демострира на посетителите от май до октомври биоразнообразието на тези растения.

Разходката беше просто уникална. Насладихме на невероятни видове, които не се срещат всеки ден, но за съжаление, не можахме да видим месоядните разстения. Гледката от градината беше също уникална, а за въздуха да не говорим.

Заслизахме надолу и излязохме. Следваща спирка – пиаца Векия. *Тук, ще вмъкна една скоба, като ви кажа, че автобуса със самолетчето до и от аеропорта, както и от и до автогарата, и двата тръгват от спирката на която слязохме в Чита АЛТА за тези решили да нощуват там. И така, бавно, но славно стигнахме и до пиаца Векия.

Усещането да си на този площад, някак си не може да е опише. Имахме чувството, че всеки момент ще излязат придворните дами с огромните рокли и императорската свита. Малко след арката на площада пред нас зе разкриха статуи на поредната базилика.

Красива архитектура, но не толкова, колкото от вътре. С влизането просто отворихме уста и онемяхме! Никога до сега, от всички посетени катедрали (аз съм леко маниак на тази тема) не бяг виждала такова изящество, красота и съвършенство и всичко това, събрано на едно място под купола на Санта Мария Маджоре.

Онемели и заслепени от невероятната красота на базиликата вървяхме и не откъсвахме очи от тавана и стените. Някак си, не ми се излизаше от там. В интерес на истината не знаех, че това е въпросната базилика, която търсим и разбрах едва на входа на излизане, тъй като никъде не видяхме надпис и можеше само да предположим, че е тя. Беше Богородица 15 август. Винаги на този ден ходя на църква и паля свещ на Богородица, помагала ми не веднъж. До този момент, не бяхме отишли на църква, защото неисках да паля свещ в католическа, но …. църквата сама избра мен да вляза в нея … за мен това беше положителен знак, че без дори да подозирам, бях привлечена да вляза именно в тази базилика.

През първите 1100 години, в Бергамо се разразява ужасна чума и жителите отправили молба към светата дева да ги спаси. Те обещали да построят църква в нейна чест. Спасението дошло, а местните държали на честта си. В 1137 год местните жители полагат основуте на базиликата. Фрески, гоблени и макети били проектирани от известния художник Лоренцо Лото.

Червени лъвове пазят входовете на базиликата. Тази църква няма главен вход. Входовете, могат да се видят като странични и се пазят от два червени мраморни лъва, дело на Джовани Капион. Много малко са местата, от които излизанего ми е било трудно – сякаш нещо ме дърпаше да остана и не ме пускаше навън – сякаш навън светът е лош, а само тук бих се чувствала сигурна … Е, освен Рилския манастир, това е второто такова място на което се чувствам по този начин. Но все пак, трябваше да излезем. Разбира се, посетихме и дуомото, но просто бледнееше пред онова, което вече бяхме видяли. И така дойде време за обяд. Ресторантите се пукаха по шевоете и се наложи да почакаме за места. Единия от сервитьорите ни увери, че до 5 минути ще се освободи маса. След като изчакахме окол 20 отново попитахме, тъй като имаше свободна 3йка, но не ни я дадоха тъй като била за 3ма, а ние 2 и така В един момент, колкото и да не им беше приятно, ни сложиха на нея. Най – интересното беше, че на всички, които току що седнаха, им сервираха хляб и вода – нормална и газирана, а на нас – нищо. Дадоха ни само меню и ние си поръчахме водата. Ядохме равиоли – много вкусно приготвени, НО … в един момент, в който сервитьора мина покрай мен и сервира равиоли и на съседната нас маса, усетх нещо топло по гърба си. Пипнах се – мазно. Оказа се, че като е минавал, ми е залял блузата и панталона с маслото от чинията. Не съм от хората, които правят панаири, въпреки, че Дани много се напрегна. Извикахме сервитьора и той само каза сори и сви рамене. След малко дойде с едно пръскало, напръска ме и каза, че след 5 мин всичко ще изчезне. След около 30 мин се върна с една четка и започна да четка напръсканото, като напръска отново – за всеки случай. Дани се пошеува, че ме е пръскал с мухозол 😊 при което на мен ми стана смешно и започнах да гледам на случая от към смешната страна. Да не говорим, че всички се скупчиха на вратата, да видят кого са заляли. Как да е. Храната за сметка на това, беше изключително вкусна. Хапнахме и уникално тирамису.

Платихме и станахме. Пошегувах се с Дани, че се случва нарочно, защото днес не съм запалила свещ – може и да имаше нещо вярно. 😊 И така. Поразгледахме още малко, свихме по малките и тесни улички на Чита Алта – любимото ми място за разходка. Направихме си няколко уникални снимки и се запътихме към фуниколяра.

Платихме си билетите, почакахме малко, тренчето дойде и се качихме. *Тук, искам да обърна внимание на нещо много важно, а именно: Обръщайте внимание какви пари ви връщат. От касата на фуниколяра ми върнаха 20 евро, които като си купувах цигари, се оказаха скъсани, та се наложи да се повозим пак (не, че имахме нещо против) и добре, че ги смениха без проблем. *И още нещо – билета за автобуса важи 75 минути и в рамките на тях, ако успеете да се справите, може да ги ползвате и за автобуса надолу. Същото важи и за от новия към високия град – ако хванете автобус и решите да се качите с фуниколяра, билета от автобуса важи и за фуниколяра, но ако се забавите, трябва да вземете нов билет. При нас разбира се, тези 75 минути отдавна бяха изтекли и за това взехме нови билети за фуниколяра, като обаче, решихме да не се възползване от автобуса за връщане. Та в тази връзка за второто качване на фуниколяра не ни бяха необходими билети и … който си няма работа се вози на фуниколяр (хаха). За това ни предупреди и обясни момичето от рецепцията в Хостел Бг. И така слязохме до долния град и се апътихме към хотела. Поради факта, че беше Бигородица доста магазини не работеха, освен един за козметика, та си купихме това – онова. Пропуснах а кажа, че до последната спирка на високия град, имаше доста сергии със старинни неща. Това мие слабост, но този път нищо не ми допадна. На една от тях, обаче, продаваха ръчно направени пръстени със сребърно порктие и кристал сваровски – препоръчвам 😊 Вече ви е ясно, че си купих пръстена 😊 и бях още по-щастлива!

Пътьом изядохме по едно джелато и стигнахме до хотела. Взехме душ и слязохме да питаме, къде можем да хапнем. Фичо ни беше препоръчал много добро ресторантче на ъгъла, но минавайки от там, не работеше, Момичето от рецепция, също ни го препоръча, но обясни, че работи в определени часове и ако хапваме там, да кажем, че сме гости на Хостел Бг и ще ни направят малка отстъпка (5 евро). Масите бяха буквално на тротоара, което ми се стори адски романтично – типичното италианско квартално ресторантче! Поръчахме си печено пиле, с гарнитура от пържени картофки и зеле – беше слабо казано уникално!

Сметката за това, бира и вино беше около 50 евро. В крайна сметка, сметките ни за хапване, при условие, че не сме се ограничавали, бяха от порядъка на 50 и малко евра, като изключим тази срещу катедралата, която беше малко по-висока. Прибрахме се в хотела, оправихме се и легнахме, тъй като в 7 трябваше да бъдем на летище. Около 5 станахме, слязохме до долу, където има машини за вода, безалкохолни и кафе. Кафето и капучиното, бяха по 0.80 евроцента.

Беше хубаво. Изпихме го, оправихме се и излязохме. Пуснахме ключа в кутийката, натиснахме червения бутон, вратата се отвори и се запътихме към спирката. Билети за автобуса си закупихме от рецепцията на хотела още с настаняването, Обясниха ни, че при тях има и са с 0.50 евро по евтини. Автобусите се движат в определени часове и са съобразени с полетите. Погледнахме за довиждане Чита Алта как се събужда. Автобуса дойде – номер 1 и самолетче и ние се качихме. Както ни взе от изхода, така спря и точно пред входа на терминала. Слязохме и се запътихме към гише приорити за всеки случай. Проверяващия ни попита какво правим там и ние тръгнахме към гейта. На всякъде има табели, така, че трудно да се объркате. От там вече пътя го знаете, с тази разлика, че … самолета закъсня с около 20 мин за излитане. Причината: Капитана на няколко пъти помоли да седнем по местата си, за да може самолета да излети на време, а през това време нашенци си качваха багажите и се размотаваха напред – назад…. И така излетяхме към София. Кацнахме в България. На паспортна пак имаше неразположения и работеха само 2 гишета, нооо …. 😊 Нищо не беше в състояние да развали доброто ми настроение! Така приключи нашата приказка! Разбира се, останаха още много неща за разглеждане, но Италия е приказка, която веднъж започнеш ли да четеш, ще препрочиташ до края на живота си! 😊

*В пътеписа са използвани цитати от Уикипедия *Ако този разказ ви е харесал, ще се радвам да натиснете бутона за споделяне под този текст и да споделите! Благодаря ❤️